Сушен черен бъз

Черният бъз е най-силната българска билка. Тези думи се приписват на големия наш лечител Петър Димков. Самата аз не съм ги срещала в негова книга, но и далеч не съм прочела всичко от него… Из нета са популярни различни рецепти с узрелите бъзови плодчета, но по мое мнение има голямо объркване и смесване на двата вида – черен бъз (дървовиден бъз, свирчовина, Sambucus nigra) и бъзак (тревист бъз, Sambucus ebulus). В едни източници забележителните лечебни свойства се приписват на черния бъз, в други – на тревистия. Доколкото съм преглеждала Димковата „Българска народна медицина“, почти навсякъде той говори за бъзака и дава рецепти с него. Но из нета е много популярен и следният цитат (за съжаление не знам за коя книга става въпрос):

Лечителят Петър Димков разказваше в своя книга: “Бях излязъл на екскурзия към Своге и изведнъж се натъкнах на една невестулка, която се бореше с пепелянка. Отровната змия се стремеше да захапе невестулката, тя пък се присягаше да захапе змията... Надмощие имаше змията – тя клъвна невестулката. Помислих си, че борбата е завършила. Невестулката бързо се шмугна в храстите, видях я как обели с острите си зъби кората от един бъз и схруска малко от нея... Минута след това отново се върна и се вкопчи в змията... И не я остави, докато не я прегриза и умъртви... Оттогава е и моят интерес към черния бъз... Това е едно чудно растение... Добитъкът, който пасе по склоновете, яде наесен черните зърна на бъза така, както човек яде баклава... А веднъж наблюдавах какво правят лястовиците, преди да отлетят на юг: няколко дни наред лакомо кълват зърната на бъза – само тях! – и се зареждат със сили да прелетят огромното разстояние...”

Така че за да не пропусна нещо, обръщам внимание и на двата вида бъз. В случая – под прожекторите (или по-точно казано, под жарките слънчеви лъчи) е дървовидният.
Най-популярната рецепта с плодчета бъз е за сироп. Но той се приготвя с голямо количество захар (макар че после се приема минимално количество). Освен това няма единна рецепта за него: според едни се държи на тъмно, според други – на светло и дори слънчево място (мисля, че така е и според самия Димков); според едни трябва да ферментира, според други – не трябва в никакъв случай. Срещала съм и варианти с мед (това според мен е предпоставка за ферментация обаче). Затова аз избрах по-природосъобразната, а и много по-лесна за изпълнение алтернатива – да изсуша зрънцата бъз и после, в сезона на гриповете и настинките, да си ги хапваме така. Макар че срещнах и рецепти, в които изсушените плодчета се заливат от вечерта с вода, на другия ден се прецежда и се изпива само течността. Или пък се прави отвара с тях. Но това пак си е някакво усложнение… Къде-къде по-лесно и мързеливо е да си хапнеш няколко зрънца сутрин на гладно (защо не и по друго време на деня)!

Берат се чисти и хубави гроздчета добре узрял сочен бъз (да не са изсъхнали на дървото) и се подреждат в подходящ съд. Ако има недоузрели зрънца, се махат. Слагат се на слънце и се сушат в продължение на няколко дни – докато станат твърди и сухи. След това се оронват и се съхраняват в бурканче. По същия начин се суши и съхранява и бъзакът.

През есенно-зимния период, след чашата гореща вода сутрин на гладно и последвалия я пчелен коктейл, идва ред и на десетина плодчета сушен бъз (или бъзак). За засилване на имунитета и като страж против разните му там вируси… Дали няма да помага и срещу Covid-19?