Сушени портокалови корички

Обожавам аромата на портокалова кора в различните печива – блатове за торта, сладкиши, козунаци или дребни сладки. Но употребата им не е препоръчителна, защото за по-дълга трайност и по-добър търговски вид цитрусовите плодове се обработват отвън с химически препарати. Има вариант преди да се използват корите, плодовете да се измият добре с топла вода (може дори и с миещ препарат), да се накиснат за известно време във вода със сода бикарбонат и после хубаво да се изтъркат. И все пак остава неизвестността доколко тази процедура успешно е премахнала нежеланите химикали. Затова е най-добре да се ползват био плодове или казано иначе – чиито кори не са третирани по никакъв начин. Може би не е често явление, но се намират и такива по магазините. Затова, когато попаднах на такива портокали неотдавна, реших преди да ги белим за хапване, да настържа кората им и да я изсуша за по-нататъшна употреба.

И така, необходими са неопределен брой (най-добре толкова, колкото могат да се изядат в сравнително кратък срок) нетретирани портокали или иначе казано – био, еко, органик или както там е изписано на етикета.
Плодовете все пак се измиват добре, подсушават се и корите се настъргват. Ако се получат по-дълги лентички, се накълцват с нож на ситно.

Разстилат се на тънък слой в чиния (или друг подходящ съд) и се сушат на стайна температура – може до прозореца на слънце, може под климатика или близо до друг източник на топлина, като периодично се разбъркват.

Понеже стърготинките са дребнички, два дни са им напълно достатъчни, за да изсъхнат добре.

Готовите портокалови корички се прибират в чисто сухо бурканче и така се съхраняват. И когато за в бъдеще решим да ароматизираме някое печиво, само отваряме бурканчето и си вземаме колкото ни е нужно от благоуханното му съдържание.

Постна крем супа Вишисоаз

Вишисоаз е класическа супа от праз и картофи, смятана за френска, но станала известна първо в Ню Йорк. Целта ми обаче не е да изследвам произхода ѝ, а да представя нейния постен вариант. А той е невероятно вкусен – то и няма как да е по-различно, защото всичко с праз (и в случая с добавка на ароматното кокосово мляко) е изключително вкусно. Оригиналът на супата е студен, т.е. тя се сервира охладена. Но за мен празът е есенно-зимен продукт, а в този сезон студени супи не ми вървят, така че я сервирах топла – уверявам ви, че и така е фантастична! По принцип се приготвя с бульон, но съвсем не лошо се получава и с вода (опция е да се добави малко домашна вегета).
Във всички рецепти, които открих в нета, празът първо се запържва в мазнина, но това няма как да се случи в моята кухня. Затова просто сварих продуктите заедно, след което ги пасирах и супата стана разкошна. Но стандартният начин на готвене все ме човъркаше, затова при втория опит задуших праза в малко зехтин и водичка и тогава добавих картофите. Вкусът не стана кой знае колко по-различен, супата пак е много добра, но сякаш е малко по-тежка (по-скоро като аромат), без задушаване на праза е някак по-лека и свежа, така че това е моята рецепта.


2 стръка праз – бялата част (300 г)
2 картофа (300 г обелени)
800 мл вода или зеленчуков бульон (колкото да покрие зеленчуците)
(1 с.л. домашна вегета)
2 ч.л. сол
50 г кокосово мляко (сметана)
див лук за сервиране


Празът и картофите се нарязват на едри парчета и се слагат в тенджера. Налива се бульон или вода (във втория случай може да се сложи сушена зеленчукова подправка) колкото да ги покрие, добавя се солта и зеленчуците се варят 25-30 мин., докато омекнат. Супата се пасира и се добавя кокосовото мляко. Сервира се, като всяка порция се поръсва с наситнен див лук.

Супата е разкошна! Максимално простичка е – и като използвани продукти, и като приготвяне, а е невероятно вкусна и ароматна. И дори и без предварително задушаване на праза (съответно и без никаква мазнина) пак е прекрасна. Кокосовото мляко е напълно достатъчно за овкусяване и постигане на нежна текстура. А който няма проблем със студените супи през зимата, може да си я хапва и охладена…

Фокача със задушен праз

Фокачата е гениално печиво – това е тънък италиански хляб, мекичък и пухкав в средата, с изкусително хрупкави корички (както отгоре, така и отдолу) и приготвящ се без кой знае какви усилия. Първоначално правех тази вкуснотия по италиански модел – с маслини и розмарин, и тя винаги се отблагодаряваше с превъзходен вкус и аромат. После обаче ми хрумна да импровизирам с гарнировката отгоре и така се роди идеята за задушения праз. Не знам дали има такова животно в Италия – фокача с праз, и дано някой италианец не припадне от моята идея, но гарантирам, че питката е невероятна! Експериментирах и с брашното – първият опит беше с бяло пшеничено, минах през бяло спелтено и стигнах до пълнозърнесто спелтено; фокачата става великолепна с всички от тях, но за мен най-добрият (вкусово и откъм здравословно хранене) вариант е последният – пълнозърнестото спелтено брашно ми е най-вкусно и изпитвам по-малки угризения, когато си похапвам печиво от него. Има обаче една съществена разлика при приготвянето, която установих от опит (и с други тестени нещица) – тестото от спелтено брашно няма нужда от дълго втасване, както това от пшеничено, а по-скоро от кратка почивка.


700 г пълнозърнесто брашно от спелта
¼ пак. (10 г) прясна мая
1 ч.л. захар
3 ч.л. сол
50 г (5 с.л.) зехтин екстра върджин
400 мл топличка вода

20-30 г зехтин екстра върджин – за подмазване

2 стръка праз
½ ч.л. сол
3-4 щипки чубрица


Маята се разбърква със захарта, малко водичка и 1-2 лъжици брашно и получената кашица се оставя на топло да шупне.
Брашното се пресява (не всичкото наведнъж, част от него се оставя за доизмесване на тестото), добавя се солта и се оформя на кладенче. В него се наливат шупналата мая, зехтинът и водата. Омесва се гладко тесто, което да не лепне по ръцете, и се слага в подмазана със зехтин тава (голямата, която си е към фурната). Покрива се с фолио и се оставя да втаса 20-25 мин. на 50 градуса във фурната.

През това време празът се нарязва на ситно и се задушава в малко водичка и солта, докато омекне (може първо за се запече на суха тенджера за няколко минути). Добавя се чубрицата и тенджерата се оставя без капак, за да се изпари излишната вода. Сваля се от котлона и се оставя да изстине.

Втасалото тесто се повдига лекичко и тавата се подмазва още веднъж под него. Нежно се разстила из цялата тава, като леко се притиска с длани и пръсти. Връща се отново във фурната да си почине 10-15 мин.
Празът се разпределя равномерно отгоре и се притиска с върха на пръстите – целта е да се получат вдлъбнатини в тестото, а и празът да залепне за него. Оставя се да си почине още 10 мин. (пак във фурната).

Без тавата да се изважда, фурната се включва на 180 градуса на долен реотан с вентилатор и фокачата се пече 20 мин. – докато се зачерви приятно по краищата. Когато е готова, веднага се изважда от тавата и се прехвърля върху решетка да изстива. Така става невероятно хрупкава и отдолу. Ако се остави в тавата или се сложи в чиния, ще се овлажни и омекне.

Фокачата е великолепна, макар и с необичайна на пръв прочит гарнировка отгоре – благодарение на праза е изключително ароматна и много вкусна. Хрупкавата коричка я прави наистина божествена, а заслуга има и прекрасното пълнозърнесто спелтено брашно. И както се иска от една образцова фокача – в средата е мекичка и въздушна.

Понеже трудно може да бъде изядена наведнъж (всъщност зависи с колко хора ще бъде споделена), ако на другия ден се претопли, става отново хрупкава и апетитна като току-що изпечена.

Бонбони от мандаринови кори и орехи

Бях си харесала тези бонбони преди година-две, но все не успявах да се снабдя с чисти (нетретирани) мандарини. Когато обаче миналата седмица попаднах на такива, мигновено се сетих за запазената рецепта. И хапвайки с огромна наслада сочните мандаринки (естествено добре измити предварително), старателно запазвах всяко парченце кора. Когато се събра прилично количество (малко повече от 200 г, от около 10-12 плода), пристъпих към действие. На пръв поглед рецептата изглежда доста пипкава, защото корите се слагат да заврат и после се прецеждат цели седем пъти (предполагам, за да се извлече горчивината им), но в крайна сметка приготвянето ѝ не е толкова трудно и времеемко. Даже внесох малко подобрения за по-здравословен вариант – замених захарта със стафиди (които пък освен сладост привнасят и допълнителен аромат) и оставих орехите сурови; добавих и малко ром за повече разкош… А бонбоните са пленяващи със своята простота – приготвят се от съвсем малко, и то елементарни съставки (но пак подчертавам, че е важно мандарините да не са третирани с химикали).


1 ч.ч. (около 300 г) пюре от мандаринови кори
1 ч.ч. (160 г) светли стафиди
5-6 капки (струйчица) лимонов сок
150 г орехи
ванилия
1 с.л. ром

2 черни шоколада (200 г)


Мандариновите кори се слагат в подходяща тенджера и се заливат със студена вода, колкото да ги покрива. Тенджерата се слага на котлона и когато водата хубаво заври, цялото съдържание се излива в гевгир. Отцедените кори се връщат в тенджерата, заливат се с нова вода – студена, и пак се слагат на котлона. Изчаква се водата пак да заври хубаво (без обаче да се варят излишно), след което корите отново се отцеждат. Процедурата се повтаря общо седем пъти, като последния път корите се оставят да се поварят за няколко минути – да поомекнат (след последното завиране котлонът се изключва и тенджерата се оставя на него за 5-6 минути). Отцеждат се от водата и се прехвърлят в чопър (или блендер, като не е нужно да се чака да изстинат). Пасират се и от полученото пюре се измерва 1 чаена чаша. Ако остане малко пюре, може да се използва и то, като се увеличат пропорционално и останалите продукти (или да се запази за следващия път – почти сигурна съм, че ще повторите бонбоните, още повече, че свършват много бързо).
Орехите се нарязват с нож не прекалено ситно, по-приятно е да се усещат хрускащи парченца от тях в бонбоните.
Премереното пюре се връща в чопъра и се добавят стафидите (светли, за да не се развали цветът на сместа от тъмните), лимоновият сок, ванилията и ромът. Смила се отново го гладка смес, която се прехвърля в купа, прибавят се орехите и се разбърква добре на ръка. Ако има нужда, т.е. сместа е много влажна и мека, се добавя 1 с.л. галета – има я в оригиналната рецепта, но при мен не се наложи (вероятно поради замяната на захарта със стафиди – те са придали по-различна текстура).
От сместа се оформят с ръце малки топчета.

Шоколадът се разтопява и всяко топче се потапя в него, след което се поставя в голяма тава върху хартия за печене. При мен се получи по-голям разход на шоколад от очакваното, предполагам поради две причини – сложих оформените топчета в хладилника, докато приготвях глазурата (за 20-ина минути може би), и прелях разтопения шоколад в малка купичка за сос, за да е по-лесно потапянето на бонбоните; но вероятно поради охладените топчета и студената купичка шоколадът бързо изстина и по-голямо количество от очакваното полепваше по бонбоните. Не че после резултатът е лош, в никакъв случай дори – всеки бонбон е обвит в порядъчен слой глазура. 😊 И все пак следващия път няма да слагам топчетата в хладилника и ще държа разтопения шоколад на топло, докато работя с него.

Готовите бонбони се оставят на хладно, докато се втвърди глазурата, след което се прехвърлят в подходящ съд с капак и се съхраняват в хладилника (иначе глазурата се стопява, ако се държат в топла стая). Излизат около 30 броя (зависи естествено колко големи ще се направят) – при мен бяха 29, но доста от сместа отиде за опитване (направо похапване 😳) преди оформянето на топчетата…

Бонбоните са просто феноменални! Комбинацията от цитруси и шоколад е отдавна известна и призната за ненадмината и тези забележителни бонбони само за пореден път го доказват. Те са истински бижута – с разкошен цвят отвътре, прекрасна текстура и опияняващ аромат, гениални в своята простота (поради малкото продукти, от които се приготвят).

Дори и седемкратното завиране и отцеждане на мандариновите кори не е кой знае колко усложняваща и утежняваща процедура, става доста бързо и гарантирано всяка минута от нея си заслужава. А това, че в рецептата захарта може да се замени с нещо много по-добро (и вкусно!), още повече повишава достойнствата на бонбоните.

И въпреки че е много трудно да оцелеят дълго време, ако успеете да ги опазите от наобикалящото ги час по час домочадие, ще бъдете заслужено възнаградени – като престоят 2-3 дена, стават още по-хубави!

Зеленчукови рулца с лаваш

Подобни рулца съм правила с плънка тип мексиканска (от боб, ориз, царевица и чушка). Този път обаче исках да са по-зеленчукови и по-леки, но все пак да са достатъчни човек да се нахрани с тях, да не е само салата, завита в хляб. Така че отново импровизирах, като се съобразих и със сезонните продукти. Исках да има нещо зелено за цвят и хрупкавост – салатата айсберг пасна идеално; нещо засищащо – тази роля се падна на изпечените предварително сладки картофи и пащърнак; нещо за допълнителна свежест, вкус и цвят – тук се включиха царевицата, печената чушка и морковът. Трябваше и някакъв елемент, който да действа на различните продукти свързващо (като лепило 😉); от опит знам, че хумусът е идеален за целта – този път само със сушени домати (без червен боб), от него дойде и приятна пикантност. И целият този разкош от цветове, вкусове и текстури идеално се допълва от любимия слънчогледов сос, вече без никаква мазнина в него и приготвен с чиста водица (става прекрасен и без аквафаба). Количеството на продуктите е на око и в зависимост от желания брой порции, отделните продукти също подлежат на замяна. Важното е плънката да бъде повечко, за да преобладават зеленчуците, а не да доминира хлябът (въпреки че лавашът е достатъчно тънък и фин).


питки лаваш
хумус със сушени домати
салата айсберг
сладки картофи и пащърнак на фурна
червена печена чушка
царевица
настърган морков

слънчогледов сос за сервиране


Салатата айсберг се развива (разделя) на отделни листа. Бялата част към кочана на всяко листо се отрязва и се нарязва на тънки ивички – те ще се ползват в плънката. Чушката се нарязва на дълги лентички, морковът се настъргва на едро ренде.
Всяка питка се намазва с хумус и отгоре се поставя цяло листо айсберг. В единия край се слага по дължина още хумус (за да слепи отделните продукти) и отгоре се поставят пръчици сладък картоф и пащърнак, лентички печена чушка, ивички от айсберга, царевица и морков.

Завива се стегнато, като краят се намазва с малко хумус, за да се залепи рулото и да не се развива. Всяко руло се нарязва на равнобедрени триъгълници, които се подреждат в чиния. Добавя се купичка със сос и порцията е готова за сервиране.

Рулцата са невероятни! Красиви, супер вкусни, леки и с прекрасна текстура. Удивително засищащи са – благодарение на сладките картофи и пащърнака, много свежи и хрупкави – от айсберга и моркова, и изключително пъстри и цветни – от всички продукти вкупом. Слънчогледовият сос идеално ги допълва, дообогатява вкусовете и стават просто трепач!!! И изобщо не си губете времето с вилица и нож, парченцето се хваща с ръка, топва се в сосчето и се отхапва с неизмеримо удоволствие!