Постен кекс с банани

Доста отдавна чета и си запазвам разни рецепти за бананови кексове, но все не се наканвах да пробвам някоя, защото винаги съм предпочитала да си хапваме плодовете сурови. Докато накрая не реших да прежаля няколко банана и да направя един кекс с тях. Спрях се на изключително простичка и изчистена рецепта, с минимум продукти и аромати. И каква беше изненадата ми, когато от кексовата форма излезе нещо невероятно ароматно и изключително вкусно! Бях много впечатлена! И как ме е яд сега, че не съм пекла и по-рано това сладичко изкушение… Колко много съм пропуснала… Но сега компенсирам – правя кекса вече няколко пъти за последните месеци. И все още не мога да му се наситя!
Ако бананите не са достатъчно сладки, увеличете захарта на 1 чаша.
Мерителната чаша е 240 мл, а за тези, които като мен предпочитат да теглят продуктите на кантарче, давам и грамажите.


3 банана (350 г обелени)
½ ч.ч. (90 г) кафява захар
½ ч.ч. (100 г) олио по избор (шарлан, зехтин)
2 ч.ч. (250 г) пълнозърнесто брашно от спелта
1 бакпулвер
1 ч.л. канела
щипка сол
100 г нарязани на едро орехи


Бананите се намачкват с вилица в чиния и се поръсват със захарта. Разбъркват се и се оставят да престоят така, докато се прави сухата смес.
В купа се пресява брашното, добавят се бакпулверът, канелата, солта и орехите и се разбърква.
Банановата смес прехвърля в друга купа и се добавя олиото. Разбърква се с тел до усвояване на мазнината и се добавя сухата смес. Разбърква се отново до смесване на продуктите.

Получава се гъсто тесто, което се изсипва в кексова форма и се заравнява отгоре. Пече се на 160 градуса на долен реотан с вентилатор около 30 мин.
Готовият кекс се оставя във формата за малко да поизстине, след което се изважда върху решетка.

Преди сервиране се поръсва с кокосови стърготини или каквото намерите за добре.

Кексът е великолепен! Как може толкова време да му се каня и чак сега да го направя! Много мекичък и пухкав и невероятно ароматен! А с орехите е трепач – те осигуряват хрупкавия елемент в нежната вътрешност… Сладкишът е доста спорен, защото едно резенче от него е достатъчно за десерт, а може да е и прекрасна добавка към чаша кафе или чай.

Постно ризото с кладница

Ризотото е емблематично италианско ястие, простичко и лесно за приготвяне, стига да се знаят някои тънкости. Защото това не е просто сварен ориз с гъби или зеленчуци, а сочно и креместо ястие, но не и чорбаво. Как се постига тази специфична текстура? Първо, трябва да се използва правилният сорт ориз (например арборио) – топчест и нишестен. Второ, за да се получи креместият ефект, по време на варенето течността се добавя на части при непрекъснато бъркане – така от движението на зрънцата ориз в тенджерата се освобождава нишестето. И още нещо много важно – за да се за запази въпросното нишесте за ястието, оризът не се мие преди варенето! Това е единственият компромис, който направих при приготвянето на ризотото, защото по правило винаги накисвам ориза (за останалите ястия) от предния ден. Но тук просто нямаше как… За сметка на това пък съвсем успешно избегнах задължителното в традиционните рецепти запържване – първо на лука, после и на ориза. Първо запекох лука на суха тенджера (прилагам тази техника в много други манджи), а след добавянето на зехтина и ориза само разбърках и веднага налях виното. Така няма никакво пържене, но това не попречи на ястието да стане невероятно вкусно! Последната тънкост е да се прецени колко течност да се сложи и кога оризът е готов. При мен 1 литър бульон стигна точно за 200 г ориз и когато беше поета и последната част от него, оризът беше добре сварен (без да е разварен и омекнал прекалено), а ястието – сочно и креместо. За варенето може да се ползва и просто вода, но е по-добре да се свари бульон (за по-богат вкус и аромат). Аз се колебах между две възможности – да сваря за 7-8 мин. гъбите и да ползвам гъбения бульон или да направя зеленчуков. В крайна сметка реших, че не искам гъбите да са като измити в ризотото (т.е. сварени), затова ги задуших в малко зехтин и се спрях на втория вариант на бульон. Всичко това е достатъчно за 4 порции.


200 г ориз арборио
1 глава лук
1 скилидка чесън
150 мл бяло вино
студенопресован зехтин
1 с.л. хранителна мая + още малко за поръсване при сервиране

300 г кладница
струйка зехтин
1 скилидка чесън
3-4 клонки мащерка
½ ч.л. сол

за бульона:
1 л вода
1 глава лук
1 морков
1 корен пащърнак (или стрък целина)
2 ч.л. сол


Първо се приготвя бульонът, като зеленчуците се нарязват на едро, заливат се със студена вода, добавя се солта и се варят 20-ина минути след завирането. Когато е готов, бульонът се прецежда, но се държи горещ.
Гъбите се накъсват по дължина на ивици и се запържват в голяма тенджера за 2-3 мин. в малко зехтин на слаб огън, като се разбъркват непрекъснато, за да не загорят. В един момент започват лекичко да си пускат сок и тогава се добавят чесънът, нарязан на ситно, мащерката и солта. Оставят се да се задушават под капак още 5-6 мин. Изваждат се в чиния и в същата тенджера (без да се мие) се сипват лукът и чесънът, нарязани на ситно. Запичат се на сухо няколко минути на среден огън – докато замиришат приятно и омекнат леко. Тогава се налива мъничко зехтин и се добавя оризът. Разбърква се за кратко и се налива виното. Когато оризът го поеме и почти не е останала течност в тенджерата, се налива малко от бульона – колкото да покрие ориза. Вари се при непрекъснато бъркане, докато почти всичкият бульон се поеме. Тогава се налива нова порция бульон и всичко се повтаря до свършването на течността и сваряването на ориза до почти готовност (не трябва да е разварен, а алденте). След добавянето на последния бульон, докато все още има течност в тенджерата, се изсипват гъбите и се разбърква. Ястието се доварява до получаване на креместа текстура – не трябва да е чорбаво, нито твърде сухо. Тогава се налива още малко зехтин и се разбърква. Накрая се овкусява с 1 с.л. хранителна мая. Ако не сте сигурни дали оризът е добре сготвен, може да се ориентирате по времето за варенето му – отнема 18 минути (толкова пише и на пакета).

В дълбока чиния се сипва ризото и се поръсва с хранителна мая, а малко див лук придава цвят и свежест на порцията.

Ризотото е божествено! Кладницата се оказа много добър избор (вместо обичайните печурки и/или манатарки по повечето рецепти) –  тя придава превъзходен аромат на ястието, а с хранителната мая (която замества пармезана от класическата рецепта) нещата достигат до съвършенството…

Броколи и моркови на пара върху канапе от картофено пюре

Това е възможно най-простичкото и непретенциозно ястие, приготвено по възможно най-простичкия и здравословен начин. Всичко е варено и толкоз! Простичко е и откъм използваните продукти и подправки. Известно време се чудих с какво да овкуся броколите и морковите – правила съм го и с копър, и с джоджен, и с мащерка, и с разни други билки и резултатът винаги е бил добър. Но този път реших да оставя нещата максимално изчистени – заложих само на самардала. Тя е чудесна подправка с уникален аромат и е любима вкъщи (ползвам я често вместо сол) и съвсем не сгреших, като се спрях на нея. За тези, които не я познават – внимавайте, солена е! В приготвянето ѝ се използва сол, така че после ястието няма нужда от посоляване. И се оказа, че е напълно достатъчна, за да се ароматизират чудесно зеленчуците, и им подхожда идеално. Картофите пък идеално се овкусиха само от зехтина и оцета. Но държа да отбележа, че оцетът е домашен и се различава от вкуса на купешкия – не е толкова кисел и остър, по-мек и благ е (и следователно слагам по-голямо количество, което пък се отразява на текстурата на пюрето). Затова и с него то става по-хубаво…
Количеството на продуктите е по желание и все пак ето някои насоки:


1 глава броколи (500 г)
4-5 моркова
½ консерва (от 340 г) царевица
2-3 ч.л. самардала (на вкус)
струйка студенопресован зехтин

1½ кг картофи (червени)
студенопресован зехтин
домашен ябълков оцет
3-4 ч.л. сол (на вкус)
малко вода от варенето на зеленчуците


Броколите се нарязват на розички, кочаните – на пръчици (долната част се обелва), морковите също се нарязват на пръчици. Зеленчуците се сваряват на пара за възможно най-кратко време – за да не омекнат броколите, морковите също остават леко хрупкави. Водата се излива (запазва се – за картофеното пюре) и в тенджерата се изсипват броколите и морковите. Посоляват се със самардала на вкус и се поливат със струйка зехтин. Накрая се добавя и царевицата.
Картофите се сваряват, обелват се и се намачкват на пюре със сол, оцет и зехтин на вкус. Докато се пресоват, се добавя и малко от водата от варенето на зеленчуците – да се получи нежна текстура. Естествено може да се ползват всякакви картофи, но с червени резултатът е трепач – те са много сипкави и с тях пюрето става пухкаво и леко, просто прекрасно.
Сервира се, като във всяка чиния се оформя канапе от картофено пюре, а върху него се разпределят зеленчуци.

Въпреки че е приготвено по най-простичкия (но и щадящ!) начин, ястието е невероятно вкусно. И красиво – толкова е цветно! Това е идеален пример как може да се готви здравословно, с минимум продукти и подправки и пак да е божествено вкусно. Аз лично не мога да се наситя на съдържанието на чинията… А най-голямата ми радост беше, че и половинката ми, който никога досега не е искал да види броколи, с изненадваща за мен готовност каза да сипя и на него (а мислех, че ще кара само на картофено пюре). При това яде с охота и даже няколко пъти каза, че било много вкусно…

Мартеничка пискюлче с помпон

В стремежа си всяка година да правя и подарявам различни мартенички, се появяват все нови модели. Някои от тях обаче не са подходящи за господа – представляват различни цветя например. Затова се старая да пригодя по някакъв начин създадените вече модели в мъжки. Така пискюлчето с цветенце се превърна в пискюлче с помпонче – безспорно вариантът с топче е по-удачен за мъжкия ревер!


бяла и червена прежда
картонче с размер около 8-9 см
вилица
ножица
малки безопасни иглички


Мартеничката може да е в два варианта – бяло пискюлче с червено топче или червено пискюлче с бяло топче. За мен по-удачен е вторият, защото мартеничката е предназначена за господа, а по традиция Пижо е червен. Но и другият вариант е хубав – пък и нали трябва да има разнообразие…
И така, преждата с избрания цвят се намотава на картончето толкова пъти, колкото дебело желаете да е пискюлчето (за мен 25 намотки са опимални).

Получените намотки се завързват здраво с усукана бяло-червена връв, изхлузват се от картончето и се срязват с ножица в противоположния край. Получава се нещо като метличка. На около 2 см от горния край се завързва стегнато конец от същия цвят – и пискюлчето е готово. Приглажда се добре и се изравнява отдолу с ножицата.
Помпонът се изработва от прежда от другия цвят, като се правят 20 намотки на зъбите на вилица. С конец от същия цвят получените намотки се завързват през средния процеп на вилицата.

Намотката се изхлузва от вилицата и се стяга здраво, като се завързва на възел – получава се нещо като цветенце. Тогава внимателно се срязват всички намотки, разрошва се добре във всички посоки и полученото топче се подстригва с ножицата, за да се оформи добре отвсякъде.

С конеца от пристягането помпончето се завързва за пискюлчето, усуканата бяло-червена връв отгоре се завързва на панделка и се добавя безопасна игличка за закачване.

А така изглеждат мартеничките, изработени с по-тънка прежда (преди няколко години) – малко по-различни са, но пак толкова хубави… И даже си имат и синьо мънисто!

Мартеничката е много симпатична и няма проблем да бъде подарена и на някоя дама, но все пак е предвидена за господа – за тях изборът от модели е малко по-ограничен.

Мартеничка пискюлче с цвете

Обичам всяка година да правя и подарявам различни мартенички, затова се старая да създавам все нови модели. Така се появи и въпросното пискюлче с цветенце, макар и преди доста години – измислила съм го отдавна, но тогава изпълнението му беше с по-тънка прежда и изглеждаше по-различно. Така че настоящите мартенички са нов живот на старата идея…


бяла и червена прежда
картонче с размер около 8-9 см
вилица
ножица
малки безопасни иглички


Мартеничката може да е в два варианта – бяло пискюлче с червено цвете или червено пискюлче с бяло цвете. За мен по-предпочитан е първият, защото мартеничката е по-подходяща за дами, а по традиция Пенда е бяла. Но и другият вариант е хубав – пък и нали трябва да има разнообразие…
И така, преждата с избрания цвят се намотава на картончето толкова пъти, колкото дебело желаете да е пискюлчето (за мен 25 намотки са опимални).

Получените намотки се завързват здраво с усукана бяло-червена връв, изхлузват се от картончето и се срязват с ножица в противоположния край. Получава се нещо като метличка. На около 2 см от горния край се завързва стегнато конец от същия цвят – и пискюлчето е готово. Приглажда се добре и се изравнява отдолу с ножицата.
Цветенцето се изработва с прежда от другия цвят, като се правят 15 намотки на зъбите на вилица. С конец от първия цвят получените намотки се завързват през средния процеп на вилицата.

Намотката се изхлузва от вилицата и се стяга здраво, като се завързва на възел – така цветенцето се получава само.

Внимателно се отрязват висящите конци от намотката, а с конеца от пристягането цветето се завързва за пискюлчето. Усуканата бяло-червена връв отгоре се завързва на панделка, добавя се безопасна игличка за закачване и с това мартеничката е готова.

А това са старите мартенички (с по-тънката прежда) – изглеждат малко по-различно, но пак толкова добре… С по-голямо цвете и синьо мънисто!

Мартеничката е по-подходяща за дами, но и господата не са пренебрегнати – за тях е вариантът с помпон вместо цветенце.