Сушени лимонови корички

Лимоновата кора е един от най-уважаваните и често ползвани в кухнята ми аромати – с нея всички печива (от блатовете за торта, през какви ли не сладкиши и козунаци, та до различни сладки) стават фантастични. Затова, когато в магазина попадна на цитруси, чиито кори не са третирани с химикали, не пропускам да си купя. Така си спестявам неравната битка с химическата индустрия посредством накисване със сода, миене, търкане, жулене и още куп неимоверни усилия, а дори и тогава не е ясно дали нежеланите съставки са премахнати. Всъщност лимоните издържат достатъчно дълго в хладилника и кората им винаги може да се настърже при необходимост, но като предвидлива домакиня 😉 се приготвям и за черни дни – правя си сушени корички за моментите, когато няма да разполагам с чисти плодове.

За броя на лимоните няма ограничение, но най-добре е да са толкова, колкото могат да се оползотворят в сравнително кратък срок; важното е да са нетретирани или иначе казано – био, еко, органик или както там е изписано на етикета.
Плодовете все пак се измиват добре, подсушават се и корите се настъргват. Ако са се получили по-дълги лентички, това не е проблем – когато изсъхнат, се начупват много лесно.

Разстилат се на тънък слой в чиния (или друг подходящ съд) и се сушат на стайна температура – може до прозореца на слънце, може под климатика или близо до друг източник на топлина, като периодично се разбъркват.

Понеже стърготинките са дребнички, два дни са им напълно достатъчни, за да изсъхнат добре.

Готовите лимонови корички се прибират в чисто сухо бурканче и така се съхраняват. И когато за някое печиво ни дотрябва настъргана кора от лимон, а в момента не разполагаме с нетретирани цитруси, само отваряме бурканчето и си вземаме колкото ни е нужно от благоуханното му съдържание. А то, количеството, е много лесно да се прецени – при мен от 4 средни лимона излязоха 4 ч.л. сушени корички, т.е. 1 ч.л. корички отговаря на настъргана кора от 1 лимон.

Салата "Фантазия" (варненската салата)

Въпросната салата „Фантазия“ открихме миналия месец по време на престоя ни във Варна – купихме си я от щанда за готова храна в един квартален магазин. Състоеше се от краставици, моркови и ябълки, нарязани на тънки пръчици, царевица и копър – всичко това в незнайно съотношение. Беше овкусена или с лимонов сок, или с бял оцет балсамико, защото се усещаше една завладяваща нежна сладост (която със сигурност се дължи и на ябълката, беше жълта). И толкова много ни хареса (не съм и очаквала, че краставица и ябълка ще се съчетаят така добре!), че още на момента реших да я пробвам веднага щом се приберем вкъщи. Така се появи и хралупковският вариант (поради липса на точната рецепта), вече известен вкъщи вместо с оригиналното си име от магазина просто като варненската салата… В крайна сметка количествата и съотношението на продуктите е въпрос на вкус и всеки може да ги променя и наглася според своите предпочитания, но като за първи опит аз претеглих използваните продукти: 1 краставица – 200 г, 1 морков – 100 г и 1 ябълка – 160 г. Царевицата добавях, докато салатата ми хареса на цвят. Останалото – копър, лимонов сок и сол – е на вкус… А накрая се получи учудващо добър резултат – изключително апетитна, цветна и свежа салата, много близка до оригинала.


1 средна краставица
1 голям морков
1 средна ябълка
5-6 с.л. царевица
3-4 стръка копър
сок от 1 малък лимон (на вкус)
сол на вкус


Краставицата се обелва частично – от двете противоположни страни (целта е да се вижда кора само в края на пръчиците, а не по цялата им дължина), ябълката се срязва на две и се почиства, копърът се нарязва на ситно.

Краставицата, морковът и ябълката се нарязват на тънки пръчици (аз ползвах ренде Бьорнер с приставката за по-дебели пръчици – дясната от снимката) и се поливат с лимоновия сок, за да не потъмняват.

Добавят се царевицата и копърът и всичко се разбърква. Салатата се посолява непосредствено преди да се сервира, за да не започне да отбива вода краставицата, но е добре все пак да престои 2-3 минути със солта, за да се овкусят зеленчуците и да омекнат съвсем лекичко – колкото да не са неприятно твърди, остават си съвсем хрупкави.

Салатата е удивителна – толкова простичка, а забележително апетитна и свежа, лека и цветна. Наистина се иска фантазия да комбинираш така продуктите, и резултатът е впечатляващ. В купешката имаше и някакво олио, но аз го пропуснах – компенсирах с маслинки при сервирането.

Пастет от моркови

Вкус, цвят, текстура и аромат – съвършени! Прекрасно тъмножълто, нежна и фина текстура, чудесна гъстота и плътност, разкошен вкус – това е настоящият пастет. Идеята за него тръгна от една рецепта за разядка от сладки картофи, която си бях харесала, но накрая от нея остана само чесънът… Може би защото както винаги съм настроена импровизаторски, а и си спомних един великолепен пастет от морковено-цвеклов пулп, който от доста време не съм правила… Този път обаче вместо да оползотворявам вече използвани продукти, заложих на цели пресни моркови. Повечето от останалите съставки повторих: лимоновият сок си е просто задължителен – да балансира сладостта на морковите, без чесън закъде? 😉, а слънчогледовият тахан и тук е много добро попадение – и за вкуса, и за текстурата. Пастетът стана изключително нежен и фин, но с добра плътност и гъстота и отново е забележително пухкав и кремест. Докато е топъл е малко по-течен, като изстине, се сгъстява и втвърдява леко.
За да стигна до долната рецепта, минах през няколко опита – първия път пекох морковите във фурната, втория път ги задуших в тенджера в малко кокосово масло и водичка, накрая оставих само водата; всички варианти са вкусни, но при печенето морковите доста се изсушават и после има нужда от доста по-голямо количество вода при блендирането, а задушаването е значително по-бърза и лесна технология. В един от опитите пък замених водата (и пропуснах солта) със саламура от тофу, което се оказа изключително сполучливо. Променях и донагласях и количествата на останалите продукти – естествено според своя вкус, така че всеки да употребява лимоновия сок, чесъна и солта според собствените си предпочитания.


500 г моркови
сок от 1 лимон (60-70 г)
4 с.л. (80 г) слънчогледов тахан
4 скилидки чесън
50 г вода (от задушаването на морковите)
1½ ч.л. сол
1 ч.л. смлян кориандър


Морковите се нарязват на едри кубчета и се задушават на слаб огън с малко вода за 15-ина мин., докато омекнат. От течността се отливат 50 г и капакът на тенджерата се маха, за да се изпари останалата вода.

Морковите се оставят да поизстинат малко и се блендират на гладка смес заедно с лимоновия сок, слънчогледовия тахан, чесъна, отделената от задушаването вода, солта и кориандъра.

Пастетът е великолепен – с прекрасен цвят, с отлична гъстота и плътност, изключително вкусен и ароматен. И се приготвя по възможно най-здравословния начин – чрез задушаване само във вода (което си е практически варене), без никакви екстрахирани мазнини. Чудесно се комбинира с хрупкави крекерчета или плоска спелтена питка, идеален е и за сандвичи. А ако при блендирането се сложи малко по-голямо количество вода, за да стане леко по-рядък, се превръща в превъзходно сосче – леко и ефирно – за елдените кюфтета например или пък за каквото друго ви хрумне.

Късър

Това е една от онези рецепти, на които човек се кани мнооого отдавна и когато най-сетне я приготви, дълбоко съжалява, че толкова дълго е отлагал; поне такъв е случаят при мен. Бях си харесала това характерно за турската кухня ястие преди доста време, но все не стигах до него… Интересът към него обаче пламна с нова сила, когато наскоро видях да го приготвя една дама в „Преди обед“ – Тюркян Канан. Тя така майсторски действаше в кухнята, така сладкодумно обясняваше всичко, че нямаше как човек да не се зарази и сам да не запретне ръкави. Реших да следвам нейната рецепта, но както обикновено направих своите промени – готвих без запържване на лука в началото и почти без никаква мазнина за овкусяване в края (сипнах символична струйчица зехтин – толкова, че после изобщо не се усещаше), пропуснах и листата маруля (просто нямах в момента). Доверих се и на нейната иновация – да добавя и малко сироп от нар, въпреки че обичайно такъв не се слага. И останах много доволна от резултата – сиропът от нар някак обединява и балансира останалите вкусове и късърът става по-наситен и богат. В крайна сметка се получи фантастично ястие, при това многофункционално – подходящо е и за предястие, и за мезе, и за гарнитура, а с количествата на продуктите (особено на лимоновия сок – аз слагам повечко) може да се варира, за да може всеки да го нагласи към своя вкус и предпочитания. Важно е само да се ползва ситен булгур (за кюфтета), по-едрият е за пилаф.
Мерителната чаша е 240 мл.


1 ч.ч. (180 г) ситен булгур
1 ч.ч. вряла вода
1 малка глава лук
1 скилидка чесън
2 с.л. доматено пюре
1 ч.л. сол
4-5 стръка джоджен (1-2 щипки сух)
10-ина стръка магданоз
2 стръка пресен лук
сок от 1 лимон (или ½ – на вкус)
2 с.л. сироп (меласа) от нар
(струйчица зехтин)


Булгурът се слага в купа и се залива с водата. Покрива се с капак и се оставя да се запари около 15 мин.
Лукът и чесънът се нарязват на ситно.
Лукът се запича в суха тенджера без капак на средно силен котлон, докато стане златист и замирише приятно, като се разбърква често. Добавят се доматеното пюре и чесънът и се готви още няколко минути.
Джодженът, магданозът и пресният лук също се нарязват на ситно.
Набъбналият булгур се разбърква и се разрохква с вилица – за да изстине по-бързо и да излезе останалата пара. Изсипва се доматената смес и се бърка с дървена лъжица, като се натиска и маже. Когато сместа се изглади, се добавят солта, джодженът, магданозът и пресният лук и се разбърква. Накрая се овкусява с лимоновия сок, сиропа от нар и зехтина (може и без последния) и отново се разбърква. Пресипва се в купа за сервиране, но е добре булгурът да престои малко преди консумиране, за да се съчетаят вкусовете.
Аз направих по-малка доза от показаната в предаването и все пак излезе немалко количество – една голяма салатена купа, но по желание продуктите може да се удвоят или дори утроят, ако ще се готви за повече хора.

Късърът е великолепен – ястието е колкото простичко откъм продукти, толкова и богато на вкусове и аромати. Приготвя се изключително лесно, а е забележително апетитно. Така че не отлагайте дълго като мен, а го почвайте веднага! 😉

Салата от краставици с див чесън

Освен с други диворастящи зелении и с домати дивият чесън се комбинира чудесно и с краставици – те много обичат характерния му аромат (както и на култивирания му събрат, разбира се). Към тях добре се вписва и пресният лук (а защо не отново див?), а ако има и малко миналогодишен магданоз в градината, нещата отиват на разкош. Относно овкусителите на салатата – от известно време започнах да заменям оцета (макар и домашен ябълков) с лимонов сок, а зехтина (който дори бях започнала да пропускам в повечето салати) – с масло от бял трън; всичко това – уж за по-добра грижа за черния дроб, но като се поразрових повече тези дни, се оказа, че полезната съставка силимарин се съдържа в кюспето, не в маслото…
Всички съставки естествено са на око и на вкус, но за две порции са достатъчни:

1 краставица
стиска див чесън (20-ина листа)
букетче магданоз
1 стрък пресен лук
сок от ½ лимон (на вкус)
струйка масло от бял трън
сол
няколко маслини


Краставицата се нарязва на полукръгчета, дивият чесън – на лентички, магданозът и пресният лук – на ситно. Всичко се слага в купа, овкусява се с малко сол, лимонов сок и масло от бял трън (или всякакво друго олио по желание) и се разбърква. Отгоре се слагат маслинки и салатата е готова за сервиране.

Салатата е съвсем простичка, но изключително свежа и приятна, пълна с полезни съставки – пролетен разкош в чиния. Хрупкавата и сочна краставичка чудесно се допълва от пресните зелении, които я обогатяват и ароматизират прекрасно.

Песто от див чесън

Дивият чесън е безспорното съкровище на пролетната гора – листата му са прелестно светлозелени, изключително нежни и с разкошен аромат; казано с две думи – свежарят на гората! Като добавим и палитрата от полезни свойства, наистина си заслужава човек да поброди из сухите листа покрай реката, оглеждайки се за тези специфични зелени стръкчета.

Вкъщи предпочитаме да си го хапваме натурален, т.е. просто да си хрускаме целите листенца. Но понякога влиза и в различни салати – заедно с други диворастящи зелении или пък в по-стандартни комбинации. А ако набраното количество е по-голямо, чудесен начин да се оползотвори е пестото.


100 г див чесън
50 г орехи
50 г обезкостени зелени маслини
сок от ½ лимон (50 г или на вкус)
50 г вода


Всички продукти се блендират едновременно до гладка смес. Получава се текстура, удобна за мазане; по желание тя може да се коригира, ако се промени (увеличи) количеството на водата. От сол и екстрахирани мазнини няма нужда – маслините са достатъчни за целта. А лимоновият сок освен че придава приятна кисела нотка, се грижи и да се запази прелестният зелен цвят от потъмняване.

Пестото е фантастично – изключително свежо и ароматно, нежно и вкусно, с възхитителен зелен цвят. Може да се мацва на филийка, да се ползва за сандвичи, да се добави към някаква салата или печени зеленчуци… изобщо – богат избор от приложения.

Лимонови петифури с крем от кестени

Преди няколко години някъде из нета ми се мярна снимка на едни изключително апетитни (поне на вид) барчета, но за огромно мое съжаление не си запазих рецептата. После я търсих, но уви – интернет е безбрежен океан… А това, което ме привлече тогава, бяха кестените в състава им. И понеже онази снимка продължаваше да стои като незаличим мираж в съзнанието ми, а силното желание да изпробвам нова рецепта с кестени не ми даваше мира, трябваше сама да си измисля моя. По вече избледнелите ми спомени онези барчета бяха от три слоя – основа, в която се виждаха парченца ядки, нежножълт крем по средата и шоколадова заливка най-отгоре. Затова за най-долния пласт се спрях на орехи и фурми, към които за аромат добавих и лимонова кора. Понеже кремът трябваше да ми се получи жълт, реших да заменя кокосовото мляко, което обикновено ползвам за подобни цели, с плодов сок. Заложих на готови сокове, комбинация от няколко плода (банан, ябълка, морков и манго/праскова) без добавена захар. Затова се принудих да сложа и малко кокосово масло – да се подсигуря, че кремът ще стегне. За баланс на вкусовете и за повече свежест добавих лимонов сок (това наложи да използвам и някакъв подсладител), а за аромат и разкош – арменски коняк и бурбонска ванилия. Моят лимон беше голям (пусна 90 г сок) и петифурите ми се получиха с разкошна за моите предпочитания киселинност. Но това вероятно няма да се хареса на масовия вкус, така че по-долу намалих малко количеството му, а най-добре е да се слага по малко и да се опитва. По същия начин се процедира и със сиропа от агаве – и той е на вкус.
И така, за тавичка с размери 20х20 см са необходими:


основа:
150 г фурми (обезкостени)
150 г орехи
настъргана кора от 1 лимон

крем:
600 г кестени (сварени и обелени)
200 г сок от банан, ябълка, морков и манго/праскова (без захар)
сок от 1 лимон (70-80 г или на вкус)
3 с.л. сироп от агаве (на вкус)
2 с.л. (30 г) разтопено кокосово масло
2 с.л. коняк
¼ ч.л. смляна бурбонска ванилия

глазура:
100 г черен шоколад
2 с.л. шарлан
3 с.л. гореща вода


Фурмите, орехите и лимоновата кора се смилат едновременно в чопър, но не прекалено фино – целта е орехите да останат на ситни парченца. Сместа се прехвърля в тавичката, покрита с хартия за печене. Заравнява се, като се притиска с лъжица (тя трябва да е мокра, за да не залепва).

Всички продукти за крема се слагат в купа и се пасират гладко с пасатор. Може да се ползва и блендер, но сместа трябва да е максимално гъста, за да не се разтича после кремът. Ако кестените са студени (предварително обелени и съхранявани в хладилника), е добре плодовият сок да се загрее, за да се улесни пасирането. Количеството му е колкото да се пасират добре кестените, т.е. може да се намали или да се увеличи малко в сравнение с посоченото. Лимоновият сок и сиропът от агаве също може да варират – те са на вкус.
Кремът се изсипва върху основата и се заравнява с шпатула.

Шоколадът за глазурата се разтопява заедно с шарлана и се разбърква до гладка смес. Накрая една по една се добавят три (може и две) лъжици гореща вода – от нея сместа става по-пухкава и увеличава обема си, заприличва на кремче. Глазурата се излива върху крема и се разлива по цялата му повърхност.

Тавичката се слага в хладилника и се оставя да престои около денонощие (поне за през нощта). Тогава с топъл сух нож се нарязва на квадратчета с размер 4х4 см – получават се 25 сладурски минипастички.

Петифурите са фантастични – изключително симпатични, вкусни и с разкошни аромати. Прекрасното ухание на лимонова кора в основата и нежната киселинност в крема се оказаха решаващи и за името им. А той, кремът, е идеален – гладък и фин, стегнал чудесно (за да се режат хубави парчета) и с прекрасен цвят. Цялата тази прелест великолепно се допълва от приятно хрупкащите орехи в основата и от кадифената нежност на шоколада отгоре – изобщо трите слоя на петифурките си пасват чудесно и вкусово, и като текстури.

И тези прелестни минипастички се оказаха идеални за публикация под номер 500 в скромния ми блог…

 

Кюфтенца от червена леща и булгур

Настоящите кюфтенца вече са добре познати на мнозина – те са една от емблемите на турската кухня. Дори и тези, които не са ги опитвали досега, ще бъдат спечелени веднага от чудесния им вкус и простотата на приготвянето им, както и от обикновените продукти в състава им. Лично на мен много ми допада това, че се приготвят лесно, бързо и с минимална термична обработка. Единственото, което ми причинява известни неудобства, е чушковото пюре, което използват турските готвачи, понеже обикновено не разполагам с такова. Но много успешно го замествам с лютеница и дори смея да твърдя, че така кюфтенцата стават още по-хубави (заради киселината на лютеницата). И с още нещо се отклонявам от „правилата“ – не запържвам лука в олио, запичам го на суха тенджера; също така накисвам лещата предварително във вода, въпреки че това в оригиналната рецепта не се прави. А като почитателка на диворастящите зелении за канапе вместо зелена салата използвам киселец – по листенце за кюфтенце. 😉 Получава се доста добре, защото кюфтетата и без това имат нужда от киселина при сервирането. Дори стават още по-вкусни, ако освен като добавка накрая лимонов сок се сложи и в сместа.
Мерителната чаша е 240 мл.


1 ч.ч. (200 г) червена леща
½ ч.ч. (90 г) ситен булгур
2 ч.ч. вода

1 малка глава лук
2 с.л. чушково пюре (или лютеница)
1 с.л. червен пипер
½ ч.л. кимион
1 ч.л. сол (на вкус)
½ връзка магданоз
2-3 стръка пресен лук

за сервиране:
1 лимон
зелена салата (листа киселец)


Лещата се накисва от предния ден в студена вода, измива се добре, залива се с 2 чаши вода и се сварява, докато омекне (става на каша). Добавя се булгурът, разбърква се и сместа се оставя да престои ½ час, за да поеме булгурът останалата течност.
Лукът се запича в суха тенджера на средно силен огън, докато стане златист и замирише приятно, като се разбърква често. Добавят се чушковото пюре, червеният пипер, кимионът и солта и се бърка за кратко на изключен котлон. Получената смес се прибавя към лещата.
Пресният лук и магданозът се нарязват на ситно и също се добавят към лещената смес. Разбърква се добре и с ръце се оформят продълговати кюфтенца, които се подреждат в чиния или поднос върху листа зелена салата. Сервират се с резенчета лимон (сок от ½ лимон може да се добави и в сместа – така стават още по-апетитни). Кюфтенцата се хапват, като се вземат с ръка заедно с парченце маруля, в което се загъват.

Кюфтенцата са прекрасни – вкусни и с много приятни аромати, леки и в същото време засищащи. И напълно съответстват на моите разбирания за приготвяне на храната – щадящо и с минимална термична обработка. А как само им върви и таханово сосче (сладко-кисело-люто)… Направо си е задължително! 😉

Студена напитка от акация

В края на пролетта, няколко седмици преди златоцветните липи да започнат да разпръскват повсеместно опияняващото си ухание, човек може да се наслади и на други цъфтящи и божествено ароматни дървета. През май от жилавите акации, гъсто отрупани с кичести бели гроздове от прелестни нежни цветчета, също се носи омагьосващо сетивата благоухание. Като деца много обичахме да си похапваме от тези сладки на вкус цветчета, а като възрастни почнахме да ги ползваме за чай през зимата. Тогава ми хрумна идеята, че подобно на другите цъфтящи дървета (бъз и липа), билки и цветя и от тях ще се получи чудесна студена напитка. И не се излъгах – получи се изключително нежна и ефирна напитка с вълшебен аромат.
За една кана (около литър и половина) са нужни:


2 шепи цветове на акация
студена вода
мед на вкус
сокът на ½ лимон (на вкус)


Акациевите цветове се слагат в каната (без да се препълва и натъпква) и се заливат със студена вода. Намачкват се с дървена бъркалка и се оставят да престоят поне едно денонощие. През това време може да се разбъркат и намачкат още няколко пъти.

На другия ден накиснатите цветове се изстискват и получената течност се прецежда. Подслажда се с мед (или друго по желание) и се добавя лимонов сок на вкус. При нужда може да се разреди с още вода. Готовата напитка се съхранява в хладилника.

Напитката е невероятно уханна, нежна и вдъхновяваща. Ароматът ѝ е досущ като на пресните цветове – лек и ефирен, просто е вълшебен. И всяка глътка от нея е върховна наслада за всички сетива…

Студена напитка от мащерка

До неотдавна мащерката вкъщи имаше само две приложения – за горещ лековит чай през зимата или за ароматна подправка за някои ястия. Докато по аналогия с останалите студени напитки, които приготвям през пролетта и лятото от какво ли не, ми хрумна да направя същото с от нея. И така, след напитките от маточина, мента, лавандула, маслодайни рози, бъз, глухарчета и липов цвят се появи и тази. И подобно на всички останали е изключително приятна – свежа и ароматна. Със сигурност – и полезна.

За една кана са нужни:


2 шепи мащерка
студена вода
мед на вкус
сокът на 1 лимон (на вкус)


Мащерката се слага в каната (без да се препълва и натъпква) и се залива със студена вода. Намачква се с дървена бъркалка и се оставя да престои поне едно денонощие. През това време може да се разбърка и намачка още няколко пъти.

На другия ден накиснатите цветове се изстискват и получената течност се прецежда. Подслажда се с мед (или друго по желание) и се добавя лимонов сок на вкус. Може да се разреди с още вода, ако ароматът е много силен – така се получава и по-голямо крайно количество, поне 2 литра. Готовата напитка се съхранява в хладилника.

Подобно на всички останали студени напитки от различни цветя и билки, които са на почит вкъщи, и тази е чудесна – ароматна и освежаваща. Уханието ѝ е по-леко и по-приятно от това на горещия чай от мащерка, а не се съмнявам, че е пак толкова полезна. А след добавянето на лимоновия сок придоби по-различен цвят от очакваното (останалите напитки са в жълтата гама) – стана прелестно нежнорозова…

Крем супа от тиква и кестени

Обикновено в супата от тиква слагам картофи, но когато във фризера няколко пакетчета сварени и обелени кестени търпеливо чакат да им бъде обърнато подобаващо внимание, на човек му хрумват необичайни идеи… Всъщност няма нищо кой знае колко странно да се съчетаят тиква и кестени, попадала съм на подобни рецепти, макар и за сладкиши. Затова изобщо не се колебах дали да не ги обединя и в супа… И дързостта ми беше възнаградена – получи се превъзходна супа, с чудесна текстура и вълшебен аромат.


800 г тиква (изчистена)
500 г кестени (сварени и обелени)
1 стрък праз (или 1 глава лук)
4-5 скилидки чесън
парче пресен джинджифил колкото орех
2 ч.л. куркума
1 ч.л. кориандър
½ ч.л. кимион
½ ч.л. гарам масала
3 ч.л. сол (на вкус)

за сервиране:
лимонов сок
конопено семе


Тиквата и празът се нарязват на едро, джинджифилът – на тънки кръгчета. Слагат се в тенджера заедно с кестените и чесъна и се налива студена вода, колкото да ги покрие. Добавят се куркумата, кориандърът, кимионът, гарам масалата и солта. Вари се 20-25 мин. – до омекване на тиквата и праза, и всичко се пасира.
Супата се сервира задължително с лимонов сок – той балансира превъзходно леко сладникавия вкус на тиквата, кестените и праза. А за разкош и по-завършен вид (и добавка на натурални мазнини) се поръсва с някакви семена – аз напоследък съм си харесала за целта конопено, но и всякакви други могат да се ползват.

Супата е наистина вълшебна – вкусна и много засищаща, с божествен аромат. Кестените са чудесно попадение – дават прекрасна плътност и нежна и гладка текстура. Ако нямата гарам масала, може просто да я пропуснете или да я замените с по щипка канела и карамфил (в моята поне тези две подправки се усещат доста осезателно).

Студена напитка от бъз цвят с ягоди (и банани)

Напитката от цветове на бъз (известна още като лимонада с бъз или дори бъзонада) си е класика, но ако към нея се прибавят и няколко ягоди, нещата минават на друго ниво. Новият вид е по-атрактивен и много приятен заради цвета и по-богатия си аромат. Ягодите може да се пасират фино, преди да се добавят в течността, но аз ги предпочитам намачкани с вилица – така ситните парченца придават очарователна текстура на напитката.


10-ина цвята бъз
студена вода
мед на вкус
сокът на 1 лимон
4-5 ягоди
(1 банан)

Цветовете бъз се слагат в кана (без да се препълва и натъпква) заедно с няколко резенчета лимон и се заливат със студена вода. Намачкват се с дървена бъркалка и се оставят да престоят поне едно денонощие. През това време може да се разбъркат и намачкат още няколко пъти. На другия ден цветовете се изстискват и получената течност се прецежда. Добавя се лимоновият сок и се подслажда с мед на вкус. Ягодите се намачкват с вилица (по желание може да се пасират и по-фино) и се прибавят към течността. Разрежда се с още вода – от 1-литрова кана с накиснат бъз накрая се получават 2 л готово питие. Напитката се съхранява в хладилника до момента на консумация.

Напитката е великолепна – много свежа и ароматна, с прекрасен вкус и невероятен цвят. И „базовият“ вариант (без плодова добавка) е достатъчно добър, но този несъмнено е по-интересен – заради цвета и аромата, който дават ягодите. Изключително приятна е и текстурата му благодарение на ситните парченца от тях в течността.

Допълнение 2024

А ако част от меда се замени с пасиран (може и само намачкан с вилица) банан, напитката става още по-хубава – той ѝ придава още по-приятен аромат, също е лека плътност. Открих това съвсем случайно, опитвайки се да оползотворя един банан, но нали така се правят всички велики открития… 😉