Фокача със задушен праз

Фокачата е гениално печиво – това е тънък италиански хляб, мекичък и пухкав в средата, с изкусително хрупкави корички (както отгоре, така и отдолу) и приготвящ се без кой знае какви усилия. Първоначално правех тази вкуснотия по италиански модел – с маслини и розмарин, и тя винаги се отблагодаряваше с превъзходен вкус и аромат. После обаче ми хрумна да импровизирам с гарнировката отгоре и така се роди идеята за задушения праз. Не знам дали има такова животно в Италия – фокача с праз, и дано някой италианец не припадне от моята идея, но гарантирам, че питката е невероятна! Експериментирах и с брашното – първият опит беше с бяло пшеничено, минах през бяло спелтено и стигнах до пълнозърнесто спелтено; фокачата става великолепна с всички от тях, но за мен най-добрият (вкусово и откъм здравословно хранене) вариант е последният – пълнозърнестото спелтено брашно ми е най-вкусно и изпитвам по-малки угризения, когато си похапвам печиво от него. Има обаче една съществена разлика при приготвянето, която установих от опит (и с други тестени нещица) – тестото от спелтено брашно няма нужда от дълго втасване, както това от пшеничено, а по-скоро от кратка почивка.


700 г пълнозърнесто брашно от спелта
¼ пак. (10 г) прясна мая
1 ч.л. захар
3 ч.л. сол
50 г (5 с.л.) зехтин екстра върджин
400 мл топличка вода

20-30 г зехтин екстра върджин – за подмазване

2 стръка праз
½ ч.л. сол
3-4 щипки чубрица


Маята се разбърква със захарта, малко водичка и 1-2 лъжици брашно и получената кашица се оставя на топло да шупне.
Брашното се пресява (не всичкото наведнъж, част от него се оставя за доизмесване на тестото), добавя се солта и се оформя на кладенче. В него се наливат шупналата мая, зехтинът и водата. Омесва се гладко тесто, което да не лепне по ръцете, и се слага в подмазана със зехтин тава (голямата, която си е към фурната). Покрива се с фолио и се оставя да втаса 20-25 мин. на 50 градуса във фурната.

През това време празът се нарязва на ситно и се задушава в малко водичка и солта, докато омекне (може първо за се запече на суха тенджера за няколко минути). Добавя се чубрицата и тенджерата се оставя без капак, за да се изпари излишната вода. Сваля се от котлона и се оставя да изстине.

Втасалото тесто се повдига лекичко и тавата се подмазва още веднъж под него. Нежно се разстила из цялата тава, като леко се притиска с длани и пръсти. Връща се отново във фурната да си почине 10-15 мин.
Празът се разпределя равномерно отгоре и се притиска с върха на пръстите – целта е да се получат вдлъбнатини в тестото, а и празът да залепне за него. Оставя се да си почине още 10 мин. (пак във фурната).

Без тавата да се изважда, фурната се включва на 180 градуса на долен реотан с вентилатор и фокачата се пече 20 мин. – докато се зачерви приятно по краищата. Когато е готова, веднага се изважда от тавата и се прехвърля върху решетка да изстива. Така става невероятно хрупкава и отдолу. Ако се остави в тавата или се сложи в чиния, ще се овлажни и омекне.

Фокачата е великолепна, макар и с необичайна на пръв прочит гарнировка отгоре – благодарение на праза е изключително ароматна и много вкусна. Хрупкавата коричка я прави наистина божествена, а заслуга има и прекрасното пълнозърнесто спелтено брашно. И както се иска от една образцова фокача – в средата е мекичка и въздушна.

Понеже трудно може да бъде изядена наведнъж (всъщност зависи с колко хора ще бъде споделена), ако на другия ден се претопли, става отново хрупкава и апетитна като току-що изпечена.

Бонбони от мандаринови кори и орехи

Бях си харесала тези бонбони преди година-две, но все не успявах да се снабдя с чисти (нетретирани) мандарини. Когато обаче миналата седмица попаднах на такива, мигновено се сетих за запазената рецепта. И хапвайки с огромна наслада сочните мандаринки (естествено добре измити предварително), старателно запазвах всяко парченце кора. Когато се събра прилично количество (малко повече от 200 г, от около 10-12 плода), пристъпих към действие. На пръв поглед рецептата изглежда доста пипкава, защото корите се слагат да заврат и после се прецеждат цели седем пъти (предполагам, за да се извлече горчивината им), но в крайна сметка приготвянето ѝ не е толкова трудно и времеемко. Даже внесох малко подобрения за по-здравословен вариант – замених захарта със стафиди (които пък освен сладост привнасят и допълнителен аромат) и оставих орехите сурови; добавих и малко ром за повече разкош… А бонбоните са пленяващи със своята простота – приготвят се от съвсем малко, и то елементарни съставки (но пак подчертавам, че е важно мандарините да не са третирани с химикали).


1 ч.ч. (около 300 г) пюре от мандаринови кори
1 ч.ч. (160 г) светли стафиди
5-6 капки (струйчица) лимонов сок
150 г орехи
ванилия
1 с.л. ром

2 черни шоколада (200 г)


Мандариновите кори се слагат в подходяща тенджера и се заливат със студена вода, колкото да ги покрива. Тенджерата се слага на котлона и когато водата хубаво заври, цялото съдържание се излива в гевгир. Отцедените кори се връщат в тенджерата, заливат се с нова вода – студена, и пак се слагат на котлона. Изчаква се водата пак да заври хубаво (без обаче да се варят излишно), след което корите отново се отцеждат. Процедурата се повтаря общо седем пъти, като последния път корите се оставят да се поварят за няколко минути – да поомекнат (след последното завиране котлонът се изключва и тенджерата се оставя на него за 5-6 минути). Отцеждат се от водата и се прехвърлят в чопър (или блендер, като не е нужно да се чака да изстинат). Пасират се и от полученото пюре се измерва 1 чаена чаша. Ако остане малко пюре, може да се използва и то, като се увеличат пропорционално и останалите продукти (или да се запази за следващия път – почти сигурна съм, че ще повторите бонбоните, още повече, че свършват много бързо).
Орехите се нарязват с нож не прекалено ситно, по-приятно е да се усещат хрускащи парченца от тях в бонбоните.
Премереното пюре се връща в чопъра и се добавят стафидите (светли, за да не се развали цветът на сместа от тъмните), лимоновият сок, ванилията и ромът. Смила се отново го гладка смес, която се прехвърля в купа, прибавят се орехите и се разбърква добре на ръка. Ако има нужда, т.е. сместа е много влажна и мека, се добавя 1 с.л. галета – има я в оригиналната рецепта, но при мен не се наложи (вероятно поради замяната на захарта със стафиди – те са придали по-различна текстура).
От сместа се оформят с ръце малки топчета.

Шоколадът се разтопява и всяко топче се потапя в него, след което се поставя в голяма тава върху хартия за печене. При мен се получи по-голям разход на шоколад от очакваното, предполагам поради две причини – сложих оформените топчета в хладилника, докато приготвях глазурата (за 20-ина минути може би), и прелях разтопения шоколад в малка купичка за сос, за да е по-лесно потапянето на бонбоните; но вероятно поради охладените топчета и студената купичка шоколадът бързо изстина и по-голямо количество от очакваното полепваше по бонбоните. Не че после резултатът е лош, в никакъв случай дори – всеки бонбон е обвит в порядъчен слой глазура. 😊 И все пак следващия път няма да слагам топчетата в хладилника и ще държа разтопения шоколад на топло, докато работя с него.

Готовите бонбони се оставят на хладно, докато се втвърди глазурата, след което се прехвърлят в подходящ съд с капак и се съхраняват в хладилника (иначе глазурата се стопява, ако се държат в топла стая). Излизат около 30 броя (зависи естествено колко големи ще се направят) – при мен бяха 29, но доста от сместа отиде за опитване (направо похапване 😳) преди оформянето на топчетата…

Бонбоните са просто феноменални! Комбинацията от цитруси и шоколад е отдавна известна и призната за ненадмината и тези забележителни бонбони само за пореден път го доказват. Те са истински бижута – с разкошен цвят отвътре, прекрасна текстура и опияняващ аромат, гениални в своята простота (поради малкото продукти, от които се приготвят).

Дори и седемкратното завиране и отцеждане на мандариновите кори не е кой знае колко усложняваща и утежняваща процедура, става доста бързо и гарантирано всяка минута от нея си заслужава. А това, че в рецептата захарта може да се замени с нещо много по-добро (и вкусно!), още повече повишава достойнствата на бонбоните.

И въпреки че е много трудно да оцелеят дълго време, ако успеете да ги опазите от наобикалящото ги час по час домочадие, ще бъдете заслужено възнаградени – като престоят 2-3 дена, стават още по-хубави!

Зеленчукови рулца с лаваш

Подобни рулца съм правила с плънка тип мексиканска (от боб, ориз, царевица и чушка). Този път обаче исках да са по-зеленчукови и по-леки, но все пак да са достатъчни човек да се нахрани с тях, да не е само салата, завита в хляб. Така че отново импровизирах, като се съобразих и със сезонните продукти. Исках да има нещо зелено за цвят и хрупкавост – салатата айсберг пасна идеално; нещо засищащо – тази роля се падна на изпечените предварително сладки картофи и пащърнак; нещо за допълнителна свежест, вкус и цвят – тук се включиха царевицата, печената чушка и морковът. Трябваше и някакъв елемент, който да действа на различните продукти свързващо (като лепило 😉); от опит знам, че хумусът е идеален за целта – този път само със сушени домати (без червен боб), от него дойде и приятна пикантност. И целият този разкош от цветове, вкусове и текстури идеално се допълва от любимия слънчогледов сос, вече без никаква мазнина в него и приготвен с чиста водица (става прекрасен и без аквафаба). Количеството на продуктите е на око и в зависимост от желания брой порции, отделните продукти също подлежат на замяна. Важното е плънката да бъде повечко, за да преобладават зеленчуците, а не да доминира хлябът (въпреки че лавашът е достатъчно тънък и фин).


питки лаваш
хумус със сушени домати
салата айсберг
сладки картофи и пащърнак на фурна
червена печена чушка
царевица
настърган морков

слънчогледов сос за сервиране


Салатата айсберг се развива (разделя) на отделни листа. Бялата част към кочана на всяко листо се отрязва и се нарязва на тънки ивички – те ще се ползват в плънката. Чушката се нарязва на дълги лентички, морковът се настъргва на едро ренде.
Всяка питка се намазва с хумус и отгоре се поставя цяло листо айсберг. В единия край се слага по дължина още хумус (за да слепи отделните продукти) и отгоре се поставят пръчици сладък картоф и пащърнак, лентички печена чушка, ивички от айсберга, царевица и морков.

Завива се стегнато, като краят се намазва с малко хумус, за да се залепи рулото и да не се развива. Всяко руло се нарязва на равнобедрени триъгълници, които се подреждат в чиния. Добавя се купичка със сос и порцията е готова за сервиране.

Рулцата са невероятни! Красиви, супер вкусни, леки и с прекрасна текстура. Удивително засищащи са – благодарение на сладките картофи и пащърнака, много свежи и хрупкави – от айсберга и моркова, и изключително пъстри и цветни – от всички продукти вкупом. Слънчогледовият сос идеално ги допълва, дообогатява вкусовете и стават просто трепач!!! И изобщо не си губете времето с вилица и нож, парченцето се хваща с ръка, топва се в сосчето и се отхапва с неизмеримо удоволствие!

Постна руска салата с майонеза без олио

В миналото не минаваше Нова година или друг голям семеен празник по нашите земи без руска салата. Това е класика, любима на мнозина, а за мен специално – и с голяма сантиментална стойност (особено откакто от менюто ми излязоха животинските продукти)… Доста години не бях опитвала това любимо от детството блюдо и стоически отказвах дори да мисля за него. Но напоследък започнах да правя опити за модификации само с растителни продукти. Така се появи един много добър вариант само от картофи, моркови, кисели краставички и царевица и със зехтин вместо майонеза (ако се бърка по-дълго, част от картофите се смачкват и се превръщат в приятно подобие на майонеза), който беше предназначен за новогодишната трапеза под формата на венец или елхички и звездички. Но това не ми беше достатъчно – исках да заменя и щедрото количество зехтин с по-здравословна алтернатива. Тогава реших да ползвам за майонеза вече изпитаният слънчогледов сос без олио, като употребя течността от консервата грах (наложи се да добавя и малко от саламурата на краставичките, за да станат 150 г). Въпреки че се получава малко по-рядък от стандарта за майонеза, сосът е идеален на гъстота, когато започне да се разбърква с нарязаните на кубчета зеленчуци. И последно уточнение – някой ще рече: „Що щат царевица и лимонов сок в руската салата?“ Ами така ми е по-вкусно – обичам да ми е по-киселко, а царевицата идеално имитира жълтъците на сварените яйца в салатата. Количествата и съотношението на продуктите е по желание – на око, на цвят и на вкус; ето колко използвах аз:


10 средни картофа (1 кг)
10-ина кисели краставички (300 г)
4-5 моркова (300 г)
1½ ч.ч. (220 г) грах от консерва
1½ ч.ч. (220 г) царевица
лимонов сок на вкус
2-3 ч.л. сол (на вкус)

100 г белен суров слънчоглед
110 г аквафаба от граха
40 г саламура от краставичките
100 г сок от лимон (включително и пулпът)
½ ч.л. сол
1 ч.л. горчица


Картофите се сваряват и се обелват. Морковите също се сваряват, но да не омекват много (за 7-8 мин., ако са по-тънки – за по-кратко). Картофите и морковите се нарязват на дребни кубчета, посоляват се и се разбъркват леко. Краставичките също се нарязват на дребни кубчета и заедно с граха и царевицата се добавят към картофите. Сипва се лимоновият сок и всичко се разбърква. Количеството на солта и лимона е на вкус, но трябва да се внимава, защото краставичките са кисели и солени, царевицата и грахът също са солени. С количествата и съотношението на другите продукти също може да се варира – зависи от вкуса на всеки.
Слънчогледът се накисва от предната вечер в студена вода. На другия ден се измива добре и всички продукти за майонезата се блендират заедно до гладка пухкава смес. Добавя се към зеленчуците и се разбърква добре.

Салатата е феноменална! Особено като престои малко, за да се овкусят добре всички зеленчуци. Трябват върховни усилия на волята, за да се спре човек навреме, преди неусетно да е погълнал огромно количество…

И на вид, и на вкус е идеална имитация на класическата руска салата. А е в пъти по-лека и здравословна от нея. Толкова съм доволна от резултата! Душата ми ликува, небцето ми пирува! И не ме питайте колко изядох направо от купата с голямата вилица, докато пишех рецептата! 😊

Постна торта Гараш (без печене)

Торта Гараш е ненадмината класика в нашата сладкарска традиция. Но освен че за оригинала се ползват животински продукти, е и доста връткав за приготвяне. Настоящата торта е пълната противоположност – състои се само от растителни продукти и е много бърза и лесна за правене. Така че ако не ви се пекат сложни блатове, не ви се стои с часове в кухнята и изобщо искате една по-здравословна алтернатива, това е идеалният вариант. Той не само че не отстъпва по нищо на оригинала (нито на вид, нито на вкус), а дори много успешно може да му съперничи. Рецептата е на една вдъхновяваща млада дама, но аз направих някои промени – намалих продуктите наполовина (промених и глазурата) и направих малка тортичка (20 см). Кокосовото мляко трябва да е много гъсто, с висок процент кокосово съдържание (среща се и под името кокосова сметана).


блатове:
200 г орехи
100 г фурми
½ ябълка (50 г изчистена)

крем:
1 консерва (400 г) кокосово мляко
200 г черен шоколад

глазура:
100 г черен шоколад
2 с.л. шарлан
3 с.л. гореща вода
1 пак. ванилия

10 г суров шамфъстък за украса


Кокосовото мляко се загрява в тенджера на котлона, дърпа се настрани и се добавя натрошеният шоколад. Оставя се така за 2-3 минути и когато се стопи шоколадът, се разбърква с тел. Кремът се оставя да изстине.
Орехите и фурмите се накълцват в чопър не прекалено фино, добре е да се усещат парченца от орехите. Понеже моята смес стоеше на трохи, добавих и половин ябълка и пасирах отново, така стана като лепкаво тесто (при вас това може да не се наложи).
Половината смес се слага в тортената форма върху хартия за печене (трябва да е по-голяма от дъното, за да се защипе със стената) и се притиска добре, за да се получи равен блат. Изважда се от формата и се оставя настрани (в хладилника).
Стената на тортената форма се слага в поднос и втората част от сместа се разстила вътре на равномерен слой. Върху него се разпределя половината крем и подносът се слага в хладилника, за да стегне кремът (става доста бързо). Тогава отгоре се поставя първият приготвен блат (с помощта на хартията се захлупва, след което тя се отстранява). Върху него се сипва останалият крем, заравнява се добре и тортата отново се слага в хладилника.

На другия ден тортата се освобождава от ринга и се залива с глазурата.
За целта шоколадът се разтопява, добавят се шарланът и ванилията и се разбърква до смесването им. Накрая една по една се добавят трите лъжици гореща вода – от нея сместа става по-пухкава и увеличава обема си, става като кремче. Глазурата се оставя леко да се охлади и се излива върху тортата. Размазва се по цялата ѝ повърхност и съвсем тъничко се намазва и отстрани. Оставя се да стегне и отгоре се поръсва в кръг с наситнените шамфъстъци – за да отговаря и външният вид на тортата на оригиналния Гараш.

Тортата е възхитителна! Просто е изумително как нещо толкова лесно за приготвяне и с толкова малко продукти в него може да бъде толкова добро. При това е изключително близо до оригинала! Ако на някого му липсва старият вкус, горещо препоръчвам настоящия вариант. Блатовете са леко по-влажни от тези на първообраза, но са много свежи и идеално се усеща ореховият вкус и аромат. Кремът също е пълно подобие на автентичния, а с глазурата и зеленото кръгче отгоре нещата стават съвсем трудно различими. Дори и в разрез двете торти са напълно идентични, само дето тази е по-малка и блатовете са само два…

Но дори и приготвена с по-полезни продукти и по по-здравословен начин, с тортичката не трябва да се прекалява – аз я бях предвидила за осем парчета, но спокойно може да се нареже и на десет например.