Летен компот от сливи

Всяко лято, щом клоните на сливата на двора натежат и се превият до земята от добре узрели сочни плодове, си правим такъв компот – в тенджера на котлона, без да се чистят костилки или да се пълнят и стерилизират буркани. Така отдаваме уважение на този малко недооценен плод – може би защото сливите виреят повсеместно (дори в масовия случай се самозасаждат), нямат нужда от някакви специални грижи и човек може да си набере колкото и откъдето си пожелае напълно безплатно, са доста пренебрегвани (освен от любителите на домашната ракия 😉). Това подценяване обаче е съвсем несправедливо, защото те също са много богати на полезни хранителни вещества. Естествено, най-добре е да се консумират сурови, но по-голямо количество от тях може чудесно да се оползотвори на въпросния компот. И не че сварените сливи са лоши, даже напротив, но цел на занятието е полученият сок – той е просто превъзходен, лек и освежаващ и, охладен, е идеален за летните жеги.
Хубаво е сливите да са добре узрели, т.е. достатъчно сладки, за да не се налага добавяне на захар в сока.

Сливите се слагат в тенджера, но тя не се пълни догоре, защото като заврат, започват да изплуват и да преливат. Налива се вода, колкото да ги покрие, и тенджерата се слага на котлона. Когато съдържанието ѝ заври, котлонът се намалява или направо се изключва, като тенджерата се оставя на него – това е напълно достатъчно сливите да се сварят и да омекнат. Така полученият компот се оставя да престои няколко часа (ако се направи вечерта, може да се остави за цяла нощ) – хем да изстине, хем сливите да си пуснат повече сок и аромат.

Тогава се прецежда (ако е необходимо, може да се подслади), прелива се в бутилки и се съхранява в хладилника. При мен от 4-литрова тенджера (не пълна догоре) излязоха 3 бутилки от 750 мл.

Сварените сливи може просто да се изхвърлят с лека ръка, ако няма желаещи да ги хапват в този им вид, но по-практично е да се оползотворят – в някой сладкиш например…

Компотът (по-точно сокът от него) е великолепен – с наситен и плътен вкус и изключителен рубинен цвят, а леката кисела жилка от сливите го прави невероятно свеж и приятен. За максимално удоволствие обаче трябва да е достатъчно изстуден. И ако сливите са добре узрели, няма нужда от добавяне на захар или друг подсладител.

Киноа с аспержи

Обикновено приготвям аспержите по най-лесния и мързелив начин – сотирани на тиган или пък запечени за кратко във фурната, даже и с черита не ми се занимава всеки път… Сега обаче реших да си усложня малко живота и да ги комбинирам с киноа. В магазина избрах от по-дебелите аспержи, за да остане нещо все пак, след като ги обеля (пък и по-лесно се белят, с тънките е голям зор). Но се оказа, че след белачката остана изключително много материал… Понеже ми се досвидя да изхвърля тази планина от обелки и долни крайчета (които се отчупват преди готвене), ми хрумна да ги ползвам за бульон, в който да сваря киноата. Нямах големи очаквания от него, просто исках да оползотворя обелките, но резултатът беше впечатляващ – приказно вкусен и ароматен бульон! Дори и без никакви други подправки (така и не успях да измисля какви да сложа), ястието стана фантастично! А то е забележително и по други причини – здравословно е и се приготвя за нула време.


1 връзка аспержи (300-400 г)
1 ч.ч. (180 г) киноа
1 ч.л. сол
щипка шарен пипер
мъничко кокосово масло


Мерителната чаша е 240 мл.
Киноата се накисва от предната вечер в студена вода. Преди варенето се измива много добре.
Долната част на аспержите се обелва и се отрязва около 1 пръст отдолу.
От обелките и отрязаните парченца се приготвя бульон – заливат се със студена вода и се варят 20-ина минути, след което течността се прецежда.
1 ч.ч. бульон се слага в малка тенджерка да заври. Добавят се киноата и 1 ч.л. сол и се вари около 20 мин. на слаб огън – докато поеме всичката вода.
Аспержите се нарязват на парченца по 3-4 см. Кокосовото масло се загрява в друга тенджера, добавят се аспержите и се сотират за няколко минутки, като се поръсват с малко сол и шарен пипер. Когато поомекнат (не прекалено, трябва да останат приятно хрупкави), се изсипва сварената киноа и се разбърква.

Ястието е наистина очарователно – максимално простичко, но учудващо вкусно и ароматно, при това без никакви подправки (ако изключим пипера, без който аспержите биха минали съвсем спокойно); със сигурност големият удар беше бульонът. Самата киноа също има свой прекрасен аромат, а аспержите допълват картинката със своята хрупкавост и свеж цвят.

Постно мляко с ориз и тиквички

За този десерт разбрах преди няколко години от една близка на семейството ни много сърдечна и веща в опазването на традициите и обичаите жена. Препоръча ми го за оползотворяване на прекалено пораснали – така да се каже одъртели 😉 – тиквички (естествено обелени и почистени от наедрелите и почнали да се втвърдяват семена). Никога до момента не бях чувала за подобно чудо и в първия момент комбинацията от мляко (в оригинала е краве), ориз и тиквички, при това в сладък вариант, ми се видя доста странна. Но приятелката ни ме увери, че това е тяхна стара местна рецепта, която е много вкусна, и идеята все повече взе да ми допада. И така, когато неотдавна поради невъзможност да оберем своевременно собствената ни реколта от тиквички, заварихме няколко от тях с размер на авиобомби 😲, настъпи моментът да изпробвам въпросния десерт. Точна рецепта нямах – имах само общи насоки за приготвянето, така че се наложи сама да наглася количествата на продуктите, като се опрях на изпитания ми постен вариант на сютляш. Този път обаче реших да направя нещата по-автентични (и по-здравословни) и вместо специалния арборио използвах най-обикновен пълнозърнест ориз (което пък доста удължи времето за приготвяне, много бавно се сварява пущината). А грамажът на тиквичките (600 г) си дойде сам – толкова излезе от един огромен екземпляр, след като го обелих и почистих от семената. В крайна сметка обаче се получи едно доста симпатично кремче (не знам доколко е коректно това наименование), леко и приятно, което не се различава кой знае колко на вкус от обичайното мляко с ориз, само естествено порциите са повече – при мен излязоха десет.


100 г пълнозърнест (кафяв) ориз
1 консерва (400 г) кокосово мляко (17% масленост)
800 г вода
щипка сол
100 г нерафинирана захар
1 голяма тиквичка – 600 г претеглена обелена и изчистена от семената
канела за поръсване


Оризът се накисва от предния ден в студена вода.
Тиквичката се обелва, средата със семената се изрязва и месестата част се нарязва на дребни кубчета. Половината вода (400 г) се слага да заври и в нея се добавят измитият ориз и солта. Оризът се вари под капак, докато поеме почти всичката вода (отнема доста време, 40-45 минути). Тогава се наливат кокосовото мляко и останалата вода, добавят се захарта и тиквичката и варенето продължава (още около 40-50 минути), като се разбърква от време на време. Целта е оризът да омекне добре, дори леко да се развари, макар че с кафявия това май е невъзможно. Трябва да се има предвид, че след като изстине, кремът се сгъстява, така че в края на варенето трябва да е останала някаква течност.
Готовият десерт се разпределя в подходящи купички или чашки и се оставя да изстине. Отгоре се поръсва с канела.

Колкото и странно да изглежда на пръв поглед комбинацията на тези продукти, тиквеното мляко с ориз е много приятно, вкусно и ароматно. Леко течно и креместо, с идеална текстура. Очаквах, че от толкова варене тиквичките ще се разкашкат, но те си останаха на кубчета, макар и много омекнали. И чудесно се вписват в крема… Предполагам, че вместо кокосово може да се ползва всякакво друго растително мляко (може би отново около 1,2 л), но без да се разрежда с вода.

Сладкиш „Кариби“

Преди доста години правех една интересна торта с екзотичното име „Кариби“, избрано явно поради бананите и ананаса в тестото и кокосовите стърготини в крема (тогава не бяхме и чували за кокосово мляко). Но и в двата елемента имаше животински продукти. Понеже съм останала с много добри спомени от вкуса и аромата на въпросната торта, напоследък се ентусиазирах да я превърна в постна. Но реших да карам стъпка по стъпка – да започна само с тестото и да видя какво ще се получи, пък и тези дни не ми е много тортено. Така се появи настоящият сладкиш със същото примамливо име. Обмисляйки промените, които трябва да направя, ми хрумна да заменя захарта от старата рецепта с фурми, но после реших, че те съвсем не са по темата – географски хич не ми се връзват с Карибския басейн. Затова се спрях на характерната за района нерафинирана тръстикова захар – е, моята не е точно тамошно производство, от малко по на юг е (от Колумбия), но пак е значително по-близо до целта. Пък и как ароматизира цялото печиво, просто разкош! А то стана наистина забележително – изключително вкусно и ароматно и всяка хапка от него те пренася в бленувания карибски рай…


1 консерва ананас (560 г нето, 340 г отцедено количество)
2 банана (215-220 г обелени)
100 г нерафинирана тръстикова захар
100 г олио по избор (от гроздови семки, шарлан, зехтин)
2 с.л. ром
400 г пълнозърнесто спелтено брашно
¼ ч.л. смляна бурбонска ванилия
1 пак. бакпулвер
щипка сол


Ананасът се отцежда от сока и (ако е на шайби) се нарязва на парченца. Бананите се намачкват с вилица.
Захарта се разтваря в сока от консервата. Добавят се бананите, олиото и ромът и се разбърква с тел.
Брашното се пресява в купа, слагат се ванилията, бакпулверът и солта и се смесват. Сухите съставки се изсипват при течните и се разбърква с тел до еднородна смес. Накрая се добавя нарязаният ананас и отново се разбърква.
Тестото се изсипва в покрита с хартия за печене тавичка (32х22 см) и се пече на 180 градуса на долен реотан с вентилатор 35 минути.

При сервиране всяко парче може да се поръси с малко кокосови стърготини – за още по-тематичен завършек.

Сладкишът е просто божествен – истинско късче от карибския рай в чиния! Мекичък и леееко влажен, невероятно вкусен и изключително лек и свеж благодарение на нежната кисела нотка на ананаса, който освен това придава и много приятна текстура и сочност на всяка хапка. А комбинацията от характерни за онзи край на света аромати (на банани, ананас, нерафинирана захар, ром и ванилия) покоряват и запленяват всички сетива…

Нектар от вишни без захар

Обикновено оползотворявам вишните в разни сладкиши или правя сладко от тях, но този път нямах време и нерви да чистя костилки, пък и имах значително количество плод – около 2½ кг. И понеже нямам соковарка или друг подходящ уред, измислих настоящия начин за извличане на сока – сварих за кратко вишните, след което ги намачках в гевгир, а накрая прецедих получената течност през цедка. И на двата етапа на мачкане и прецеждане промивах с по малко вода костилките, за да се усвои колкото може повече от плодовете. Но е добре тя да е минимално количество – просто няма смисъл да се консервира вода, при консумация нектарът винаги може да се разреди. По същата логика не сложих и никакъв подсладител (особено пък захар) – той също може да се добави при отваряне на бутилката.
И така, за малко повече от час разполагах с десетина бутилчици с великолепен рубинен цвят и с изключително свежо и приятно съдържание, при това съвсем натурално – без захар или други съмнителни съставки. А за да бъдат нещата още по-мързеливи, сварих вишните с дръжките. Първоначалното ми намерение беше поне тях да махна, но после се сетих, че са полезни (ползват се за чай при някои заболявания) и ги оставих – така си спестих и излишна работа.
Количеството на вишните е по желание или според наличностите, водата е добре да е колкото може по-малко, но ето все пак какво използвах аз (от което се получи около 3 л нектар):


2½ кг вишни (с костилките и дръжките)
800 г вода


Вишните се слагат в голяма тенджера на котлона.

Аз налях и малко вода, защото ме достраша да не загорят, но се оказа, че те веднага почват да си пускат сок – ето така изглеждат след 7-8 минути:

Варят се общо около 20 мин. – докато омекнат.

Тогава гъстата част се прехвърля с решетъчна лъжица в гевгир, който е сложен в тава, и се мачка с лъжицата, за да изтече сокът в тавата. Съдържанието на гевгира се промива на 2-3 пъти с малко вода, целта е да се изхвърли колкото може по-малко от плодовете.

Получената течност се връща в тенджерата (включително и пулпът, който мине през дупките нагоре в лъжицата), и всичко се прецежда през едра цедка отново с мачкане и претриване с лъжица. Цедката също може да се промие с малко вода.

Полученият нектар се налива в подходящи бутилки, може и бурканчета, които се стерилизират за 15 минути (засечени след завирането).

Определям получената течност като нектар, защото не е бистра като сок (плодовете не са изстискани, а претрити и е запазена голяма част от плодовия пулп), не е и сироп (няма захар). Нектарът е малко кисел, но доста поносимо и може да се пие дори и без подслаждане, особено ако се разреди с малко вода – тогава киселината намалява. А на когото все пак му е неприятно, когато си отвори бутилка, може да си добави мед или друг предпочитан подсладител. При всички положения това е за предпочитане пред използването на захар още в процеса на приготвяне.