Киноа с лук, моркови и пресен кориандър

От няколко години редом с другите зелени подправки си садя и кориандър – специално за гуакамолето. Но тъй като този прекрасен мексикански специалитет не е ежедневно в менюто ни, а кориандърът прекалено бързо избуява и почва да цъфти, се опитвам да му намирам и други приложения (освен че го замразявам). Така намери място в настоящата гозба, която пък е вариация на вече познатата с тиквички, моркови и чушки. Оказа се, че дори в момента да не разполагам с тиквички и чушки, пак може да се сготви нещо вкусно (без моркови и лук никога не оставам вкъщи). И понеже замених някои от основните продукти, реших да заменя и подправките – така в центъра на събитията се оказаха нежните и много ароматни листенца на кориандъра. В прясно състояние той е не просто ароматен, направо си е миризлив (за някои дори неприятно) – затова и в гуакамолето слагам само по няколко стръкчета. Но когато се сготви, този силен и специфичен аромат намалява и ястията стават с много приятен загадъчен и екзотичен аромат. Така че може да се слага и в по-големи количества…

Мерителната чаша е 240 мл.

1 ч.ч. киноа

1 глава лук

2-3 моркова

букетче пресен кориандър

2 ч.л. сол (на вкус)

струйка студенопресован зехтин

Киноата се накисва от предната вечер в студена вода. Измива се много добре и се сварява в 1 ч.ч вряща вода с 1 ч.л. сол на слаб огън – докато поеме всичката вода.

Лукът се нарязва на полумесеци, морковите – на пръчици, кориандърът – на ситно. Всичко се слага в тенджера на слаб огън с малко водичка и 1 ч.л. сол (на вкус) и се задушава няколко минути до леко омекване на морковите (да са приятни за ядене – леко хрупкави). Ако е останала течност, тенджерата се оставя без капак, за да изпари излишното, и се добавя сварената киноа. Налива се струйка зехтин, разбърква се и ястието се оставя да престои 10-15 минути, преди да се сервира.

Ястието е много приятно и вкусно, въпреки че е съвсем простичко и лесно. В сготвен вид кориандърът не само че не е толкова страшен (т.е. непоносимо миризлив), но и придава много интересен аромат на най-обикновените моркови и лук…

Фокача с маслини и розмарин

Правя фокача по тази рецепта от години (видях я в "Бон Апети"), но досега така и не успя да се появи тук. А си заслужава да бъде приготвена – прави се много лесно и е умопомрачително вкусна. Става тънка, мекичка отвътре и неустоимо хрупкава отгоре и отдолу. Освен това е много пухкава и въздушна, което се дължи на неколкократното втасване (и почиване) на тестото. Изключително удобство е, че всичко се прави с минимум усилия за месене и оформяне и само в една тава, т.е. няма цапане и миене на множество съдове (освен купата, в която се бърка тестото). А тайната на божествената долна коричка е съвсем проста – изпечената фокача веднага се изважда да изстива върху решетка, така не се запарва отдолу и остава изкусително хрупкава.

около 800 г брашно (зависи от марката)

¼ пак. (10 г) прясна мая

1 ч.л. захар

3 ч.л. сол

50 г (5 с.л.) зехтин екстра върджин

400 мл топличка вода

20-30 г зехтин екстра върджин – за подмазване

160 г обезкостени маслини каламата (или смес от каламата и зелени)

3-4 стръка розмарин

Маята се разбърква със захарта, малко водичка и 1-2 лъжици брашно и получената кашица се оставя на топло да шупне.

Брашното се пресява (не всичкото наведнъж, част от него се оставя за доизмесване на тестото), добавя се солта и се оформя на кладенче. В него се наливат шупналата мая, зехтинът и водата. Омесва се гладко тесто, което да не лепне по ръцете, и се слага в подмазана със зехтин тава (голямата, която си е към фурната). Покрива се с фолио и се оставя да втаса 30-40 мин. на 50 градуса във фурната.

През това време маслините се нарязват на едро, листенцата розмарин се обират от стъблата – може да се оставят както са си на снопчета, може и да се нарежат на ситно.

Втасалото тесто се повдига лекичко и тавата се подмазва още веднъж под него. Нежно се разстила из цялата тава, като леко се притиска с длани и пръсти. Връща се отново във фурната да си почине 20-25 мин.

Маслините се разпределят равномерно върху тестото и се притискат с върха на пръстите – целта е да се получат вдлъбнатини в тестото, а и маслините да потънат леко в него (така след изпичането не се изронват). Снопчетата розмарин се набождат навсякъде по цялата площ на фокачата и тавата се връща във фурната за още 15-ина мин. (ако розмаринът е нарязан на ситно, се поръсва върху тестото преди маслините).

Без тавата да се изважда, фурната се включва на 180 градуса на долен реотан с вентилатор и фокачата се пече 20 мин. – до приятен загар. Когато е готова, веднага се изважда от тавата и се прехвърля върху решетка да изстива. Така става невероятно хрупкава и отдолу. Ако се остави в тавата или се сложи в чиния, ще се овлажни и омекне.

Фокачата е изключителна, божествено вкусна! С неустоима хрупкава коричка както отгоре, така и отдолу. С прекрасни аромати от зехтина, маслините и розмарина. А изпеченият розмарин става като чипс – изкусително хрупкав! И човек не усеща как фокачата бързо започва да изчезва още от решетката – кой ще я чака да изстива и ще търси нож и чинии… Тази на снимките беше предвидена за един повод, затова оцеля да бъде нарязана…

Ако фокачата не успее да се изяде наведнъж, на другия ден се претопля и става отново хрупкава и апетитна като току-що изпечена. А може да се направи и с пълнозърнесто брашно – така е даже по-вкусна!

Сладко от кайсии

Чрез доста проби в продължение на няколко години стигнах до извода, че най-доброто сладко се получава с 300 г захар на 1 кг плод. Съотношението важи в пълна сила за леко кисели плодове като ягоди, боровинки и вишни – получават се прекрасни сладка. Технологията на приготвяне също е отработена с години – варенето става на няколко пъти, като тенджерата се оставя да изстине добре преди следващото завиране. Така сладкото се сгъстява. На тези принципи се подчинява и сладкото от кайсии…

Оказа се обаче, че крайният резултат се получи доста сладък, защото плодовете ми бяха много добре узрели. Така че захарта спокойно може да се намали още (или дори да се пропусне, но тогава бих ползвала печенето като начин на приготвяне) – просто количеството ѝ трябва да се съобрази със сладостта на плодовете.

2 кг кайсии (изчистени от костилките)

400 г нерафинирана захар (или в зависимост от сладостта на плодовете)

Кайсиите се нарязват на четвъртинки, слагат се в тенджера и се засипват със захарта. Оставят се да престоят така няколко часа, докато захарта се разтопи (или поне по-голямата част от нея). Много удобно е това да се направи вечерта. Целта е да се образува сок, който е необходим за варенето. На другата сутрин тенджерата се слага на котлона и съдържанието ѝ се вари на слаб огън 20-25 мин. Тогава котлонът се изключва и тенджерата се оставя да изстине. След няколко часа (или вечерта) сместа се клоква пак за 20-25 мин., след което отново се оставя да изстине. Процедурата се потретва. Според мен добра гъстота се постига след третото изстиване, но всеки може да прецени сам за себе си колко гъсто желае сладкото. Трябва да се внимава обаче да не се разкъсат парченцата плод. През цялото време на варенето и изстиването тенджерата е без капак – целта е течността да се изпарява.

Тогава сладкото се слага пак да заври (колкото да се загрее добре, без да се вари повече) и горещо се насипва в чисти сухи бурканчета, които веднага се затварят. От горните продукти излизат точно 4 малки бурканчета от 270 мл.

Сладкото става чудесно – с прекрасен цвят, приятно на сладост и добра гъстота (въпреки че по текстура повече прилича на конфитюр отколкото на сладко, понеже част от кайсиите се разкъсаха малко, но това не е никакъв проблем…)

Картофени брускети „Дворяни“

Брускетките със зелении от двора се оказаха толкова сполучливи – свежи и апетитни, че опитите продължиха, но с различна подложка. Оказа се, че зелената смес чудесно се връзва и с печени картофи, и с домати, а успешно може да се експериментира и с други зеленчуци… Вариантът с домати би влязъл по-скоро в графата „Салати“, докато този с картофено канапе си е чисто основно ястие, с него човек би могъл преспокойно да се нахрани добре. Картофените брускетки са идеални за тези, които по някаква причина избягват хляба и тестените изделия, но със сигурност ще се харесат на всички, защото са прекрасни! Количеството на продуктите е на око и на вкус, според наличностите и желаните порции…

няколко средни картофа (с еднаква големина)

сол (самардала) на вкус

подправки по избор (къри или сух джоджен, сух чесън…)

бучица кокосово масло (колкото лешник)

10-15 връхчета коприва

букетче киселец

букетче магданоз

шепа орехи

1 стрък пресен чесън (1-2 скилидки)

½ ч.л. сол

сокът на 1 лимон (на вкус)

В затоплена незалепваща тава (мушка се във фурната за кратко, докато тя загрява) се слага малко кокосово масло, за да се разтопи. Картофите се нарязват на кръгчета с дебелина около 1 см. Подреждат се на един ред в тавата, след което се обръщат (омаслената долна страна да дойде отгоре). Посоляват се и се поръсват с предпочитана подправка – сух чесън, къри или сух джоджен, може и само самардала (или каквото друго предпочитате). Пекат се на 200 градуса на горен и долен реотан, докато се зачервят приятно. Като се извадят от фурната, се оставят да се охладят малко.

Всички останали продукти се пасират в чопър до хомогенна смес. Въпрос на вкус е колко едро/дребно ще се накълцат зелениите.

Зелената смес се разпределя върху картофените кръгчета и брускетките се подреждат в чиния или плато за сервиране. Украсяват се с листенца магданоз, парченца домат или кой както предпочита.

Брускетите са прекрасни – красиви и свежи, много апетитни и засищащи. Могат да минат както за предястие, така и за основно – аз лично ги предпочитам за основно с един домат натюр към тях… Е, може и чаша биричка… 😉

Постно мляко с ориз (кокосово)

Млякото с ориз никога не е било от най-любимите ми десерти – може би защото не се приготвяше кой знае колко често вкъщи в детството ми. Самата аз също съм го правила нищожен брой пъти в класическия му вариант (с краве мляко) преди години. Затова и не ми е липсвало особено, откакто животинските продукти излязоха от менюто ми. Но напоследък едно червейче се загнезди в мозъка ми – предизвикателството да направя този традиционен ориенталски десерт в постен вариант. А на мене само предизвикателства ми дай! Дето се казва – за това живея! 😇 Така се роди настоящата рецепта, която (колкото и нескромно да звучи) удари тавана! Трябваха ми два опита, за да напасна по-добре количествата на продуктите, но още първия път останах очарована от резултата. Всъщност точно това си представях, че ще се получи…

И така, за заместител на кравето мляко избрах кокосово (от консерва) – то е плътно и мазничко (търпи разреждане с вода) и, естествено, супер ароматно. Оризът е арборио – откакто неотдавна правих ризото с него, реших, че последните 100 г от пакета ще са за този десерт. И не сбърках – той направи текстурата на сутляша леко течна и креместа, точно каквато трябва да бъде (да отбележа, че не се мие!). А за технологията на приготвянето се доверих на детските си спомени – баба първо слагаше ориза да се посвари леко в малко водичка и чак тогава наливаше млякото в тенджерата. Оттам нататък действах като с ризотото – доливане на водата на части, след като се поеме предишната доза, и бъркане от време на време, за да се освободи нишестето от ориза и да се получи креместата текстура. От долните продукти излязоха 6 порции.

100 г ориз арборио

1 консерва (400 г) кокосово мляко

800 г вода

щипка сол

100 г нерафинирана захар

канела за поръсване

Оризът (без да се мие) се слага на котлона в тенджера с 200 г вода и солта да се вари. Когато почти я е поел, се добавят кокосовото мляко, още 200 г вода и захарта. Вари се без капак, като се разбърква от време на време. Когато оризът отново поеме течността, се долива останалата вода – на два пъти по 200 мл (след като е поета предишната доза). Вари се до готовност на ориза – за разлика от ризотото тук не се търси ефект алденте, даже на мен ми харесва да е добре сварен (да не кажа леко разварен). Трябва да се има предвид, че след като се разсипе по купичките и изстине, сутляшът се сгъстява и втвърдява, така че в края на варенето трябва да е по-течен. Ако има нужда, може да се долее още малко вода.

Готовият десерт се разпределя в подходящи купички или чашки и се оставя да изстине (ако имате търпение на го чакате 😉). Отгоре се поръсва с канела.

Първия път ползвах кокосово мляко от ДМ, но то е с много висок процент масленост (60%) и макар и прекрасен на вкус и аромат, десертът стана малко мазничък, което на мен не ми беше приятно. Втория път сложих консерва от Кауфланд (тя е със 17% масленост) и сутляшът стана идеален!

Десертът е фантастичен! Приятно сладичък, невероятно ароматен, с нежен дъх на кокос и прекрасна текстура – леко течен и кремест. Харесва ми в пъти повече от класическия вариант с краве мляко (поне доколкото си спомням вкуса му от преди доста години)… Даже и половинката ми, който си тачи традиционните рецепти, го оцени много високо! И току наобикаляше и проверяваше купичките на плота…