Вита питка със сос барбекю, маслини и розмарин

Когато цял ден вали, мързеливият неделен следобед е заразил всички у дома и няма желаещи да отидат до магазина за хляб; когато решаваш да омесиш нещо, но да е в унисон с лежерното настроение на деня, т.е. с минимални усилия и за минимално време – получава се ето това!

Супер вкусна и ароматна, красива и цветна (е, поне отвътре де). Изобщо не очаквах такъв резултат и нападнахме питката още топла, без дори да си помисля да снимам, но на другия ден като видях красивите шарки на резените, не се стърпях да я щракна… Сосът барбекю е на доматена основа, така че може да се замени с лютеница, салца или нещо подобно.

Маслинките предпочитам да са каламата, но и със зелени не е лошо. И е важно да не се прекалява с розмарина, понеже има силен и малко тежък аромат. А питката е толкова апетитна и изкусителна, че оттогава я правя няколко пъти, като вече заменям бялото пшеничено брашно с пълнозърнесто от спелта. Е, малко ме поизтормози спелтеното тесто, докато му хвана цаката с втасването (почти няма нужда от такова), но мъките си заслужават – вкусът е още по-добър!


¼ кубче (10 г) прясна мая
1 ч.л. захар
400 мл топла вода
50 г зехтин
2 ч.л. сол
760 г пълнозърнесто брашно от спелта или 780 г бяло пшеничено брашно (зависи от марката)

5-6 с.л. сос барбекю (150-160 г)
150 г обезкостени маслини каламата
2 стръка розмарин (по 15-20 см)
зехтин за намазване


Маслините се нарязват на шайбички или на половинки (ако са по-дребни), розмаринът – на ситно.
Маята се разбърква със захарта, малко топла водичка и 1-2 лъжици брашно и получената кашица се оставя на топло да шупне.
Брашното се пресява (не всичкото наведнъж, част от него се оставя за месенето), добавя се солта и се оформя на кладенче. В него се наливат шупналата мая, зехтинът и водата. Омесва се средно меко тесто, което да не лепне по ръцете, и се оставя да си почине – не повече от 10 мин. за спелтеното брашно и поне 30 мин. (във фурната на 50 градуса) за бялото пшеничено.
Плотът се намазнява обилно със зехтин и тесто се разточва на голяма кора, която се намазва със соса барбекю. Отгоре се разпределят маслините и розмаринът и кората се навива на руло, което се завива на охлюв и се прехвърля в тава (30 см), покрита с хартия за печене.

Ако се ползва бяло пшеничено брашно, охлювът се премества много лесно, но тестото от спелтено брашно става по-меко и отпуснато и тук започват ядовете – спиралата се изкривява, разлива и деформира при опита да се подхване с ръце. Затова препоръчвам рулото да се навива на охлюв направо върху парчето хартия, поставено до него на плота, и заедно с хартията да се сложи в тавата.
Така оформената питка се оставя да втаса (отново във фурната) – 25 мин. за спелтеното брашно и 30-40 мин. за бялото пшеничено.
Без тавата да се вади, фурната се включва на 160 градуса на долен реотан с вентилатор и питката се пече около 30 мин. Ако за това време не се е зачервила приятно отгоре, се превключва на функция грил за още 1-2 мин.

Готовата питка се завива с кърпа за 15-20 минути (да си обиколи нивката) и тогава се нарязва или още по-добре – се начупва. Ние нямахме търпение да я чакаме достатъчно и я нападнахме още гореща, даже и снимка не направих… Увековечих я на следващия ден – когато е изстинала, се реже на идеални резени, които се оказаха невероятно красиви…

И накрая да уточня нещо – в тестото на питките по принцип слагам повече мазнина (100 г за това количество тесто); този път реших за проба да я намаля наполовина. Резултатът – печивото стои по-хлебно, но пак е много вкусно! Пък то нали и това ми беше целта – да имаме хляб за вечеря… А той се оказа даже и с екстри! И манджата се оказа излишна…

Питката с пълнозърнесто спелтено брашно не е толкова ефектна на вид (няма го контрастът на цветовете, пък и сложих зелени маслини, понеже нямах обезкостени каламата, а не ми се дялкаха костилки до припадък), но е в пъти по-вкусна и ароматна – освен от розмарина и маслините и от самото брашно. И е толкова пухкава и мекичка, просто душичка!

Кисело зеле с нахут в гювеч

Тази зима не бях готвила още любимото зеле на лѝста и затова тази седмица намислих с предпоследната зелка от бидона да му отдам нужното уважение. В последните дни обаче ми се въртеше из ума и един апетитен, добре сварен златист нахут под формата на яхния или хумус. Така, раздвоена между киселото зеле и нахута, взех компромисно решение – да използвам и двете, като ги обединя в едно ястие. Подобно нещо съм готвила и преди (макар и с прясно зеле) и знам, че комбинацията е много добра, така че се опрях и на тази рецепта. Подправките също са изпитани и в крайна сметка се получи голяма вкуснотия. Сол не съм слагала никаква (включително и на нахута – домашно сварен е), понеже ползвах зелева чорба.


½ средна зелка (около 750 г)
300 г сварен нахут (отцеден), може и повече
1 стрък праз
3 тънки моркова
2 дафинови листа
2 ч.л. червен пипер
½ ч.л. смлян кимион
1 ч.л. смлян кориандър
5 плодчета хвойна
зелева чорба
струйка шарлан


Зелето се нарязва на едро, празът и морковите – на кръгчета. Слагат се в гювеч заедно с нахута и се поръсват с подправките. Налива се зелева чорба (почти до нивото на зелето) и гювечът се слага в студена фурна, която се включва на 200 градуса на горен и долен реотан. Когато зелето заври, фурната се намалява на 180 градуса и се пече около 2 часа (включително и времето за загряване на фурната), докато омекне приятно – аз не обичам да е прекалено меко. Тогава се полива с малко шарлан и се разбърква.

Ястието е разкошно – изключително апетитно и ароматно. То и няма как да е иначе – в гювеч всичко става великолепно, празът и подправките също имат своя принос. А няколко люти чушлета са идеалното допълнение. Имах само един леко неприятен естетически момент, от който искам да предпазя желаещите да сготвят тази манджа: когато варих нахута, му изчистих люспите, вследствие на което при разбъркването накрая част от него просто се разкашка. Вариантите да се избегне това са няколко – нахутът да се сварява до полуготовност, а не до пълно омекване; да не му се махат люспите или ястието да се разбърква съвсем леко, и то не веднага след изваждането от фурната, а когато леко поизстине. Ако се ползва готов сварен нахут от магазина, този проблем няма да стои…

Салата от булгур и цвекло

Взех идеята за тази салата от видеото на една туркиня – тяхната кухня е много интересна и вкусна и винаги има какво да си хареса човек от нея. Но както обикновено малко импровизирах и приспособих рецептата към своите разбирания и налични продукти. Така например пропуснах пресния кориандър и замених сушените вишни с червени боровинки – нали и двете са със сладко-кисел вкус. Добавих и малко пресен чесън от себе си, но най-съществената промяна беше, че оставих цвеклото сурово (във видеото е варено). И се получи салата за чудо и приказ! Вкусна и ароматна, цветна, свежа и много лека! Но с един огромен недостатък – изчезна яко дим! Мислех, че ще имаме за поне 2-3 дни, обаче свърши още на първото ядене (да не казвам и колко замина преди това само за опитване)… Така че следващия път никакви такива миниатюрни количества, никакви половин чаши булгур… Е, като за първи опит това си беше съвсем разумно, но оттук нататък вече ще се прави поне двойна доза!
Мерителната чаша е 240 мл.

90 г (½ ч.ч.) ситен булгур
½ ч.ч. вряла вода
2 малки глави (около 200 г) цвекло
3 кисели краставички
2 стръка пресен лук
2 стръка пресен чесън – само перата (зелената част)
½ връзка (10-ина стръка) магданоз
25 г червени боровинки
2 с.л. меласа от нар
½ ч.л. сол
струйчица зехтин


Булгурът се слага в купа и се залива с водата. Покрива се с капак и се оставя да се запари около 15 мин.
През това време цвеклото (сурово) се настъргва, киселите краставички се нарязват на кубчета, лукът, чесънът и магданозът – на ситно.
Набъбналият булгур се разбърква и се разрохква с вилица, за да излезе останалата пара. Добавят се цвеклото, краставичките, лукът, чесънът, магданозът и червените боровинки и се разбърква. Накрая се овкусява с меласата от нар, солта и зехтина (съвсем тънка струйчица, само за аромат и блясък) и отново се разбърква. Салатата е готова за сервиране, но е добре да престои малко преди консумиране, за да се съчетаят вкусовете.

Това е количеството, което се получава от горните продукти – непълна салатена купа, и спокойно може да бъде изядено от двама души, затова за повече хора е силно препоръчителна по-голяма доза… 😊

Салатата е разкошна, във възторг съм от нея! Изключително апетитна, свежа и лека, с прекрасен букет от вкусове, аромати и текстури. Сладко, кисело и солено чудесно се съчетават и допълват, цвеклото и киселите краставички приятно хрускат, а червените боровинки създават загадъчен дъвчащ ефект.

Червен ориз „Екзотик“

Червеният ориз е интересен и вкусен продукт, не широко популярен, с което преди време заслужи вниманието ми. И както е известно, всеки сорт ориз си има своите особености при приготвянето – разликите са както в количеството вода, така и във времето за варене. Затова, докато остана доволна от крайния резултат, се наложи да направя няколко опита. Според указанието на кутията оризът (сух, ненакиснат) се вари 22 минути в съотношение с водата 1:2½. Но в предложената по-долу рецепта 200 г ориз се слага в 450 г вряща вода, което нито в чаши, нито в грамове отговаря на илюстрацията. Това несъответствие между обем и грамаж, както и обстоятелството, че задължително накисвам всички зърнени преди варене, наложиха да поекспериментирам и да достигна до ново съотношение ориз : вода. Същевременно установих и друга заблуда – времето за варене е двойно по-дълго от посоченото на кутията, т.е. е 40-45 мин. в зависимост от силата на котлона.
И така, първия път сварих 1 ч.ч. ориз (предварително накиснат) в 1¼ ч.ч. вода. Резултатът беше задоволителен, макар че оризът остана малко твърдичък (вероятно още ¼ ч.ч. вода нямаше да му навредят). Към горещия ориз обаче добавих и 1 сурова тиквичка и 1 морков, настъргани на едрото ренде. Така не само се получи завършено ястие, но и явно зеленчуците овлажниха и омекотиха ориза.
При втория си опит реших да ползвам рецептата от кутията – видя ми се прекалено екзотична, с което и много интересна. Оризът стана изключително вкусен и ароматен, но беше хубав за ядене само докато беше топъл. Като изстина (дори още в купичката по време на обяда), се втвърди и чак стана малко труден за дъвчене, макар че доста зрънца се бяха разпукали. Затова при третия опит увеличих малко водата и останах по-доволна от резултата. Ето и останалите продукти от рецептата на пакета, чиито количества промених незначително (вместо прясна лимонова кора може да се ползва щипчица сушени лимонови, а защо не и портокалови корички):


1 ч.ч. (180 г) червен ориз, накиснат
1½ ч.ч. (360 г) вода
¼ ч.ч. (50 г) кокосово мляко
1 ч.л. сол
2-3 ивички лимонова кора
¼ ч.л. канела
4-5 пъпки карамфил


Оризът се накисва от предния ден в студена вода, като междувременно тя се сменя 1-2 пъти. На другия ден се измива добре и се изсипва във врящата вода заедно с кокосовото мляко и солта. Добавят се лимоновата кора, канелата и карамфилът. Похлупва се и след като заври, котлонът се намалява. Оставя се да ври на тих огън, докато поеме водата (това става за 40-45 мин.). Тогава тенджерата се дръпва от котлона, оризът се разбърква и се оставя 10 мин. при затворен капак. Изваждат се пъпките карамфил и е готов за сервиране.

Оризът е изключително вкусен и ароматен, с прекрасен букет от екзотични ухания. Понеже някои зрънца са се разпукали, изглежда така, сякаш е разварен, но всъщност е добре сварен, т.е. не е неприятно твърд и се дъвче лесно. В крайна сметка всичко е въпрос на вкус, друг може да предпочита точно този сорт по-твърд и неразпукан… Важното е, че малко странната на пръв прочит рецепта от кутията се оказа великолепна. Оризът е чудесен и самостоятелно, но спокойно може да се ползва и за гарнитура към друго ястие.

Сушени лимонови корички

Лимоновата кора е един от най-уважаваните и често ползвани в кухнята ми аромати – с нея всички печива (от блатовете за торта, през какви ли не сладкиши и козунаци, та до различни сладки) стават фантастични. Затова, когато в магазина попадна на цитруси, чиито кори не са третирани с химикали, не пропускам да си купя. Така си спестявам неравната битка с химическата индустрия посредством накисване със сода, миене, търкане, жулене и още куп неимоверни усилия, а дори и тогава не е ясно дали нежеланите съставки са премахнати. Всъщност лимоните издържат достатъчно дълго в хладилника и кората им винаги може да се настърже при необходимост, но като предвидлива домакиня 😉 се приготвям и за черни дни – правя си сушени корички за моментите, когато няма да разполагам с чисти плодове.

За броя на лимоните няма ограничение, но най-добре е да са толкова, колкото могат да се оползотворят в сравнително кратък срок; важното е да са нетретирани или иначе казано – био, еко, органик или както там е изписано на етикета.
Плодовете все пак се измиват добре, подсушават се и корите се настъргват. Ако са се получили по-дълги лентички, това не е проблем – когато изсъхнат, се начупват много лесно.

Разстилат се на тънък слой в чиния (или друг подходящ съд) и се сушат на стайна температура – може до прозореца на слънце, може под климатика или близо до друг източник на топлина, като периодично се разбъркват.

Понеже стърготинките са дребнички, два дни са им напълно достатъчни, за да изсъхнат добре.

Готовите лимонови корички се прибират в чисто сухо бурканче и така се съхраняват. И когато за някое печиво ни дотрябва настъргана кора от лимон, а в момента не разполагаме с нетретирани цитруси, само отваряме бурканчето и си вземаме колкото ни е нужно от благоуханното му съдържание. А то, количеството, е много лесно да се прецени – при мен от 4 средни лимона излязоха 4 ч.л. сушени корички, т.е. 1 ч.л. корички отговаря на настъргана кора от 1 лимон.