Студена напитка от бъз цвят

Освен сироп за по-нататъшна употреба от прелестните и ароматни цветове бъз може да се приготви и напитка за директна консумация. Принципът е същият, като на вече многократно изпитаните напитки от маточина, мента, глухарчета или маслодайни рози. Всички те стават прекрасни, но и напитката от бъз не им отстъпва по нищо. А съвсем спокойно уханните бели цветове могат да се комбинират и с няколко стръкчета маточина и мента…


10-ина цвята бъз
студена вода
мед на вкус
сокът на 1 лимон


Цветовете бъз се слагат в кана (без да се препълва и натъпква) заедно с няколко резенчета лимон и се заливат със студена вода. Намачкват се с дървена бъркалка и се оставят да престоят поне едно денонощие. През това време може да се разбъркат и намачкат още няколко пъти.

На другия ден цветовете се изстискват и получената течност се прецежда. Добавя се лимоновият сок и се подслажда с мед на вкус. Разрежда се с още вода – от 1-литрова кана с накиснат бъз накрая се получават 2 л готово питие. Напитката се съхранява в хладилника до момента на консумация.

Напитката е превъзходна – ароматна, освежаваща и не на последно място, полезна. Всеизвестно е, че бъзът е чудесна българска билка, така че това е един прекрасен начин да се възползваме от лечебните му свойства по много приятен начин.

Череши със сусамов тахан

Няма по-голямо удоволствие от това да си ядеш плодовете, независимо какви, направо от дървото. Това важи с най-голяма сила за черешите – сядаш си на някой клон, ядеш на корем и плюеш костилките на воля… Но когато любимата ти закуска се състои от плодове и сусамов тахан, се създава известно неудобство да си вземеш и бурканчето с тахана на черешата… Така че се налага черешите да бъдат предварително набрани…

Е, удоволствието малко намалява, но съвсем мъничко – все пак си остава огромната наслада от едрите и сладки череши, току-що откъснати – хладни и свежи отвън и щедро сочни отвътре. И подобно на повечето плодове, те също се съчетават чудесно с любимия тахан.

Сироп от бъз цвят

Нетът е пълен с рецепти за сироп от бъз, но разликите между тях са толкова големи, че човек може лесно да се обърка и много да се затрудни при избора си. То се броят цветовете бъз, мери се водата за заливане, едни ползват пресни лимони, други пък – лимонтузу… Някъде има стерилизиране и/или парафиниране на бутилките, другаде – не… Изобщо вариации всякакви!
Самата аз бях много объркана, когато за първи път реших да приготвя въпросния сироп. Но след няколко години практика всичко ми се изясни – кара се на око и по усет! Не броя цветовете, а просто ги слагам в съд с подходяща големина, заливам с вода (не я меря) колкото да се покрият цветовете и добавям 1-2 лимона на кръгчета. Няма нищо фатално в това дали течността ще стане по-лека или по-силна (по-ароматна) – при консумация се разрежда с вода на вкус, така че нещата се регулират много лесно…
Остана да се уточни въпросът с количеството на захарта. Когато бъзът е престоял достатъчно във водата (поне едно денонощие, аз съм го държала и по две), водата се прецежда и цветовете се изстискват. Тогава течността се премерва и на 1 л от нея се слага 1 кг захар. Така процедирах първия път, но се оказа, че сиропът става прекалено сладък и съответно изисква доста вода за разреждане, което пък значително намалява вкуса и аромата на бъза. Затова по своя преценка намалих наполовина количеството на захарта – вече слагам ½ кг на 1 л течност. Сиропът става по-лек, разрежда се с по-малко вода и ароматът на бъза е доста по-осезаем. Оказа се, че приготвянето на сиропа изобщо не е толкова сложно и ангажиращо с точни бройки, грамажи и литри…

Просто е достатъчно човек да си направи една хубава разходка и да си набере известно количество бъз – колкото му се иска или пък колкото успее да намери… Важното е цветовете да са добре цъфнали и да са чистички, без въшки.

цветове бъз
студена вода
1-2 лимона
нерафинирана (кафява) захар


Цветовете бъз се слагат в съд с подходяща големина – аз ползвам порцеланова купа или глинен гювеч. Заливат се с толкова вода, колкото да се покрият (и колкото позволява съдът).

Отгоре се слагат лимони, нарязани на кръгчета,

и се притискат с чиния или друго подходящо (може преди това всичко да се намачка внимателно с дървена лъжица).

Съдът се оставя на хладно място за поне едно денонощие (спокойно може и две). Тогава съдържанието се изстисква с ръце и се прецежда добре (аз ползвам филтърен плат, може и няколко слоя тензух). Течността се премерва и на 1 л от нея се добавя ½ кг захар. Разбърква се до пълното разтваряне на захарта и сиропът се насипва в подходящи бутилки, които се затварят добре. Съхранява се на хладно място.
Аз не стерилизирам бутилките (а за съжаление нямаме и мазе), затова ги държа в хладилника. Ако не можете да си позволите това, намерете най-удачния за вас вариант за съхранение. Чела съм за случаи, когато сиропът започва да ферментира в бутилките и изстрелва капачките като ракети, така че бъдете предпазливи с това…

Сиропът се консумира, като се разрежда с вода на вкус. Много е приятен на вкус и аромат и само така, но спокойно в каната може да се добавят и няколко резенчета пресен лимон. А защо не и листенца мента и/или маточина… Мисля, че много добро приложение може да му се намери през зимата без разреждане като сироп за кашлица (дано не се налага!) или пък за подслаждане на любимия билков чай…

Лозови сарми с пълнозърнест ориз

Свързвам лозовите сармички с ходенето при баба в детските години – правеше по цяла голяма тенджера на няколко реда (помните ли едновремешните електрически тенджери? баба ползваше нея, но само долната част, без оригиналния капак). Готовите сармички още горещи поливаше с олио – стават лъскави като скъпоценни камъни (как се казваха онези тъмнозелените?) и уникално вкусни! Майка също им е голяма майсторка, така че имам много добри учителки. Но аз си вървя по свой път – не правя запръжка на лука в началото и не ползвам бял ориз, който се сварява много лесно. Аз съм по по-трудните неща – усложнявам си живота с кафяв ориз, който иска предварително накисване и доста продължително варене. Но пък ми е изключително вкусен (а и нали е по-полезен), така че от години си купувам само от него. А сармичките стават превъзходни!


1 ч.ч. пълнозърнест (кафяв) ориз
1 глава лук
2 ч.л. сух джоджен
1-1½ ч.л. сушена чубрица
няколко стръка копър
1 ч.л. сол
20-30 лозови листа (в зависимост от големината им)
3-4 с.л. шарлан
2 ч.ч. вода


Оризът се накисва от предния ден в студена вода. Измива се добре и се сварява до полуготовност в 1 ч.ч. вода и солта.
Лозовите листа се попарват с вряла вода буквално за секунди – докато променят цвета си, и се отцеждат (през зимата се ползват и замразени, предварително попарени).
Лукът се нарязва на ситно и се запича в суха тенджера, докато омекне малко и замирише приятно. Котлонът се изключва и се добавят полусвареният ориз, джодженът, чубрицата, наситненият копър и струйчица шарлан. Разбърква се добре (ако загаря по дъното на тенджерата, може да се сложи и малко водичка).
Завиват се сарми, като лозовите листа се поставят с лицевата част надолу, слага се от плънката, загъва се първо от близката страна и после отляво и отдясно.

Навива се на рулце, но не трябва да е прекалено стегнато, защото оризът още ще се надува и листото може да се скъса. Сармите се нареждат в голяма тенджера или тиган (в тиган е по-удобно – плитък е) на един ред.

Заливат се с 1 ч.ч. гореща вода (с която е изплакната тенджерата от плънката) – сармите точно се покриват. Варят се, докато си поемат водата.
Когато са готови, се поливат със струйка шарлан и се намазват всички равномерно – така мазнината не претърпява термична обработка и сармичките получават чудесен блясък. И стават досущ като бабините! А когато се хапват, се усеща и прекрасният аромат на шарлан…

И неусетно колелото на времето за завърта назад и човек се връща в най-хубавите детски години… Особено когато сармичките се сервират с чесън (за баба това беше закон!) и в ретро чиниите от младостта на майка и татко, с които се сдобих неотдавна…

Задушени пресни картофки с копър и чесън

Пролетно време няма нищо по-вкусно от пресните картофки. Толкова са хубави, толкова пухкави и нежни отвътре, че мога да ги ям всеки ден! И въпреки че ги приготвям с какви ли не добавки и подправки – и с чесън и розмарин, и с чесново песто, класиката си остава с копър и чесън.
А най са ми на сърце най-дребните картофчета – не мирясвам, докато не изровя до дъно щайгите на продавачите на пазара… Сготвени цели, картофките имат две предимства – не се разкашкват по време на готвенето и се задушават идеално в собствената си кожица. Защото, естествено, не се белят! Кожицата освен че допринася за по-добрия вкус, е и полезна – съдържа йод. И така, за 2 прилични порции са нужни:


500 г картофи
3-4 стръка пресен чесън (зелената част)
½ ч.л. сол
½ ч.л. самардала (на вкус)
няколко стръка копър
струйка ароматен зехтин


Картофките се измиват добре и се слагат в тенджера с подходяща големина – да се събират свободно на един ред. Добавят се нарязаният на ситно чесън, малко водичка и сол. Картофките се задушават под капак на слаб огън около 20-ина мин., докато омекнат. През това време може да се разбъркват леко – много лесно става с разклащане и подрусване на тенджерата. Когато са готови, капакът се маха, котлонът се усилва и се оставя да се изпари останалата вода. Тенджерата се сваля от котлона, картофките се поливат със струйка ароматен зехтин, поръсват се с наситнения копър и със самардала на вкус. Разбърква се (разклаща се) добре и са готови за сервиране.

Картофките са божествено вкусни! Чудесно ароматизирани, меки и гладки отвътре като масло… Аз слагам само зелената част на чесъна, защото обичаме бялата да си я хрупкаме натурална; но ако е почнал да прави глави, се ползват те – 4-5 скилидки. А за посоляване може да се използва както само сол, така и само самардала. Аз лично предпочитам второто, но съм забелязала, че при термична обработка самардалата губи прекрасния си аромат и затова вече я добавям в края на готвенето. Това обаче не е достатъчно, за да се осолят картофките добре във вътрешността, затова в началото на задушаването слагам и малко сол.

И с един домат натюр са напълно достатъчни за един царски обяд или вечеря (е, вечерта може и чаша студена биричка да се присъедини към компанията). Защото са най-вкусното нещо на света! Дори когато наедреят, пак са ми любимо ястие – вече нарязани на четвъртинки…