Супа от коприва със застройка от сусамов тахан

Обикновено копривата (особено първата младичка и нежна пролетна реколта) присъства в менюто ни в суров вид – в салати, на песто или като част от гарнировката на разни брускетки. Този път обаче изневерих на себе си и… я ползвах за супичка. Все пак има едно НО: всичко беше сготвено за минимално време и по максимално щадящ начин, без запръжки и тежки застройки. С други думи – не бланширах копривата предварително, както е по всички рецепти, а я накълцах сурова на дъската и я добавих в тенджерата, след като изключих котлона. А за застройка ползвах… сусамов тахан! От доста време знам за това приложение на тахана, но все не ми е падала сгода да го изпробвам, така че сега реших, че това е моментът! В резултат – получи се прекрасна копривена супа, лека и свежа, приятно гъстичка и чудесно замътена. Количествата на продуктите не са строго определени, може да се действа на око и според наличностите, при мен бяха следните (за по-рядка супа водата може да се увеличи):

1 купа коприва (80 г)
2 връзки (10-ина стръка) пресен лук
2-3 щипки сух джоджен
2 ч.л. червен пипер
50 г фиде (пълнозърнесто)
2 моркова
2 ч.л. сол
2 с.л. с връх (50-60 г) сусамов тахан (пълнозърнест)
2 л вода (може и повече)


Лукът се нарязва на ситно, копривата се накълцва небрежно с нож на дъската (без да се пипа, върхът на ножа се държи с другата ръка), морковите се настъргват на едро ренде.
Във вряща вода се слагат лукът, джодженът, червеният пипер и солта. Вари се 4-5 минути и се добавя фидето. След около още 5 минути котлонът се изключва и тогава се прибавят морковите и копривата. Тенджерата се оставя на горещия котлон и това е напълно достатъчно морковите и копривата да се сготвят.
Таханът се разбърква в купичка с малко бульон от тенджерата на рядка смес, с която супата се застройва. Сервира се с добавка от пресован чесън и оцет, макар че и без нея е достатъчно вкусна.

Колкото и да избягвам да обработвам копривата и другите диворастящи зелении термично, си признавам, че супата стана фантастична! Много свежа и лека, с вкус и аромат на пролет. Сусамовият тахан се оказа идеален за застройка – пасна прекрасно на копривата вкусово и чудесно замъти супата, така че смятам и занапред да се възползвам от него в тази му роля.

Портокалови корички

Захаросаните портокалови корички са разкошен бонус в много сладички неща – могат да се открият в различни бонбони, в какви ли не кексове и сладкиши, в пухкави и ароматни козунаци… Защото с тях всички десерти стават приказно уханни и пленителни! Когато преди доста години за първи път реших сама да си приготвя портокалови корички, се постарах да наподобя максимално тези от готовите сладкиши. За целта ги потопих в захарен сироп, след което ги изцедих и изсуших. Получи се нещо забележително апетитно и изкусително, а козунакът, в който ги използвах, стана феноменален! Оттогава все се каня пак да си направя такива корички, но нещо все ме възпираше – наличието на захар в рецептата. Докато един ден не ми хрумна да ги изсуша, без да ги потапям в захарен сироп – нали леко нагарчащият вкус и прекрасният аромат са си същите! И така, щом попаднах на нетретирани с химически препарати портокали, идеята влезе в действие…

Броят на портокалите не е от значение, важното е да са нетретирани или иначе казано – био, еко, органик или както там е изписано на етикета.
Плодовете все пак се измиват добре, подсушават се и се обелват. Вътрешността се хапва с най-голямо удоволствие, а корите, добре почистени от белите ципи, се нарязват на малки квадратчета.

Разстилат се на тънък слой в чиния (или друг подходящ съд) и се сушат на стайна температура – може до прозореца на слънце, може под климатика или близо до друг източник на топлина, като периодично се разбъркват.

4-5 дни са им напълно достатъчни, за да изсъхнат добре.

Готовите портокалови корички се прибират в чисто сухо бурканче и така се съхраняват. Оттам нататък само трябва да измислим в какъв десерт да ги употребим и да им се насладим съвсем заслужено, защото са приготвени по напълно здравословен начин – без никаква захар. Естествено в различните печива могат да се използват и настъргани портокалови корички, но те само биха ароматизирали сладкиша – друго си е да си хруснеш някое по-едро разкошно ухаещо парченце…

Пълнозърнест ориз басмати (с кокосово масло)

Както многократно съм заявявала, любимият ми сорт ориз е басмати, и то в пълнозърнестата му форма – и е по-здравословен, и е по-ароматен. Е, случва ми се понякога да ползвам и бял, но то е по изключение – обикновено когато се изкуша от някоя изгодна промоция в магазина… Да се върнем обаче на пълнозърнестия – прекрасен е както самостоятелно, така и като гарнитура към друго ястие; обожавам го в добре познатата комбинация със зеленчуци, както и в една умопомрачително вкусна рецепта с източен произход. Но да се сготви хубав ориз басмати си е истинско предизвикателство, защото в зависимост от начина на приготвяне (варене или печене) и дали към него има други продукти (те внасят допълнителна влага) или не, количеството на водата варира. Да припомня и още нещо – задължително накисвам предварително всички зърнени и бобови храни преди варене, с което допълнително си усложнявам живота, защото стандартното съотношение ориз : вода се променя… И така, ако пълнозърнестият басмати се готви и ще се сервира самостоятелно или за гарнитура, съотношението е 1:1⅓ (1 чаша сух ориз се накисва и после се вари в 1⅓ чаша вода). Естествено отново важат двете хитринки: готовият ориз се разбърква леко с вилица, за да стане пръхкав, и се оставя да се задуши за няколко минути, преди да се сервира.


1 ч.ч. (180 г) пълнозърнест ориз басмати
1⅓ ч.ч. (320 г) вода
1 ч.л. сол
(бучица кокосово масло)


Оризът се накисва в студена вода от предния ден, като междувременно водата се сменя 1-2 пъти. На другия ден се измива добре и се изсипва във врящата вода, в която е добавена и солта. Похлупва се и след като заври, котлонът се намалява. Оставя се да ври на тих огън, докато поеме водата (отнема около 30 минути). Тогава тенджерата се дръпва от котлона, оризът се разбърква нежно с вилица и се оставя да се задуши за няколко минути, преди да се сервира.

Оризът става великолепен – добре е сварен, без да е разварен; по-скоро е леко алденте и всяко зрънце си стои отделно. Много е хубав и само така (особено ако ще се ползва за гарнитура), но по желание преди разбъркването може да се добави и бучица кокосово масло – получава се нещо божествено вкусно и ароматно, което е достатъчно да се хапва (с някаква салата например) и напълно самостоятелно. Може и направо с лъжица. По-голяма… 😉

Вита питка със сос барбекю, маслини и розмарин

Когато цял ден вали, мързеливият неделен следобед е заразил всички у дома и няма желаещи да отидат до магазина за хляб; когато решаваш да омесиш нещо, но да е в унисон с лежерното настроение на деня, т.е. с минимални усилия и за минимално време – получава се ето това!

Супер вкусна и ароматна, красива и цветна (е, поне отвътре де). Изобщо не очаквах такъв резултат и нападнахме питката още топла, без дори да си помисля да снимам, но на другия ден като видях красивите шарки на резените, не се стърпях да я щракна… Сосът барбекю е на доматена основа, така че може да се замени с лютеница, салца или нещо подобно.

Маслинките предпочитам да са каламата, но и със зелени не е лошо. И е важно да не се прекалява с розмарина, понеже има силен и малко тежък аромат. А питката е толкова апетитна и изкусителна, че оттогава я правя няколко пъти, като вече заменям бялото пшеничено брашно с пълнозърнесто от спелта. Е, малко ме поизтормози спелтеното тесто, докато му хвана цаката с втасването (почти няма нужда от такова), но мъките си заслужават – вкусът е още по-добър!


¼ кубче (10 г) прясна мая
1 ч.л. захар
400 мл топла вода
50 г зехтин
2 ч.л. сол
760 г пълнозърнесто брашно от спелта или 780 г бяло пшеничено брашно (зависи от марката)

5-6 с.л. сос барбекю (150-160 г)
150 г обезкостени маслини каламата
2 стръка розмарин (по 15-20 см)
зехтин за намазване


Маслините се нарязват на шайбички или на половинки (ако са по-дребни), розмаринът – на ситно.
Маята се разбърква със захарта, малко топла водичка и 1-2 лъжици брашно и получената кашица се оставя на топло да шупне.
Брашното се пресява (не всичкото наведнъж, част от него се оставя за месенето), добавя се солта и се оформя на кладенче. В него се наливат шупналата мая, зехтинът и водата. Омесва се средно меко тесто, което да не лепне по ръцете, и се оставя да си почине – не повече от 10 мин. за спелтеното брашно и поне 30 мин. (във фурната на 50 градуса) за бялото пшеничено.
Плотът се намазнява обилно със зехтин и тесто се разточва на голяма кора, която се намазва със соса барбекю. Отгоре се разпределят маслините и розмаринът и кората се навива на руло, което се завива на охлюв и се прехвърля в тава (30 см), покрита с хартия за печене.

Ако се ползва бяло пшеничено брашно, охлювът се премества много лесно, но тестото от спелтено брашно става по-меко и отпуснато и тук започват ядовете – спиралата се изкривява, разлива и деформира при опита да се подхване с ръце. Затова препоръчвам рулото да се навива на охлюв направо върху парчето хартия, поставено до него на плота, и заедно с хартията да се сложи в тавата.
Така оформената питка се оставя да втаса (отново във фурната) – 25 мин. за спелтеното брашно и 30-40 мин. за бялото пшеничено.
Без тавата да се вади, фурната се включва на 160 градуса на долен реотан с вентилатор и питката се пече около 30 мин. Ако за това време не се е зачервила приятно отгоре, се превключва на функция грил за още 1-2 мин.

Готовата питка се завива с кърпа за 15-20 минути (да си обиколи нивката) и тогава се нарязва или още по-добре – се начупва. Ние нямахме търпение да я чакаме достатъчно и я нападнахме още гореща, даже и снимка не направих… Увековечих я на следващия ден – когато е изстинала, се реже на идеални резени, които се оказаха невероятно красиви…

И накрая да уточня нещо – в тестото на питките по принцип слагам повече мазнина (100 г за това количество тесто); този път реших за проба да я намаля наполовина. Резултатът – печивото стои по-хлебно, но пак е много вкусно! Пък то нали и това ми беше целта – да имаме хляб за вечеря… А той се оказа даже и с екстри! И манджата се оказа излишна…

Питката с пълнозърнесто спелтено брашно не е толкова ефектна на вид (няма го контрастът на цветовете, пък и сложих зелени маслини, понеже нямах обезкостени каламата, а не ми се дялкаха костилки до припадък), но е в пъти по-вкусна и ароматна – освен от розмарина и маслините и от самото брашно. И е толкова пухкава и мекичка, просто душичка!

Кисело зеле с нахут в гювеч

Тази зима не бях готвила още любимото зеле на лѝста и затова тази седмица намислих с предпоследната зелка от бидона да му отдам нужното уважение. В последните дни обаче ми се въртеше из ума и един апетитен, добре сварен златист нахут под формата на яхния или хумус. Така, раздвоена между киселото зеле и нахута, взех компромисно решение – да използвам и двете, като ги обединя в едно ястие. Подобно нещо съм готвила и преди (макар и с прясно зеле) и знам, че комбинацията е много добра, така че се опрях и на тази рецепта. Подправките също са изпитани и в крайна сметка се получи голяма вкуснотия. Сол не съм слагала никаква (включително и на нахута – домашно сварен е), понеже ползвах зелева чорба.


½ средна зелка (около 750 г)
300 г сварен нахут (отцеден), може и повече
1 стрък праз
3 тънки моркова
2 дафинови листа
2 ч.л. червен пипер
½ ч.л. смлян кимион
1 ч.л. смлян кориандър
5 плодчета хвойна
зелева чорба
струйка шарлан


Зелето се нарязва на едро, празът и морковите – на кръгчета. Слагат се в гювеч заедно с нахута и се поръсват с подправките. Налива се зелева чорба (почти до нивото на зелето) и гювечът се слага в студена фурна, която се включва на 200 градуса на горен и долен реотан. Когато зелето заври, фурната се намалява на 180 градуса и се пече около 2 часа (включително и времето за загряване на фурната), докато омекне приятно – аз не обичам да е прекалено меко. Тогава се полива с малко шарлан и се разбърква.

Ястието е разкошно – изключително апетитно и ароматно. То и няма как да е иначе – в гювеч всичко става великолепно, празът и подправките също имат своя принос. А няколко люти чушлета са идеалното допълнение. Имах само един леко неприятен естетически момент, от който искам да предпазя желаещите да сготвят тази манджа: когато варих нахута, му изчистих люспите, вследствие на което при разбъркването накрая част от него просто се разкашка. Вариантите да се избегне това са няколко – нахутът да се сварява до полуготовност, а не до пълно омекване; да не му се махат люспите или ястието да се разбърква съвсем леко, и то не веднага след изваждането от фурната, а когато леко поизстине. Ако се ползва готов сварен нахут от магазина, този проблем няма да стои…