Салата от гулия и моркови

До преди няколко години не бях опитвала гулия (или още земна ябълка), само бях чела колко е полезна – докато една мила и щедра жена не настоя да ни донесе една торбичка от нея. Нямах представа какво представлява и какво да я правя, но след обясненията на дамата (носела на колежките и те си я хрупкали като ябълки), реших, че най-добрият начин да я хапваме е на салата. После открих и други рецепти с нея из нета – за супа, печена или на чипс. Но за мен салатата е предпочитаната възможност, защото установих, че гулията е прекрасна на вкус сурова и би било кощунство да я унищожавам с термична обработка. Е, миналата година я пробвахме веднъж и печена и съвсем не беше лоша, но пак си държа на своето – плодовете и зеленчуците са полезни сурови. Или пък ферментирали – след като научих, че крехките бели грудки са идеални за целта, вече ги слагам и в туршията (и смея да твърдя, че те са най-хубавата част от съдържанието на буркана). А за да бъде салатата по-цветна, към гулията се присъедини и един морков…


3-4 грудки гулия
1 морков
щипка сол
ябълков оцет на вкус
няколко маслини

Гулията се измива добре (може да има кал или скрити в кривите ѝ форми ситни камъчета) и заедно с моркова се настъргва на едро ренде. Овкусява се с малко сол и домашен ябълков оцет, разбърква се и салатата е готова за сервиране (ама че сложна рецепта, а? 😉). Добавят се няколко маслинки – хем за украса, хем като заместител на шарлана или зехтина, които вече пропускам в салатите и повечето ястия.

Салатата е изключително простичка, но много вкусна и полезна. Гулията е прекрасен продукт – разкошно твърдичка, хрупкава и свежа, но не с грубата твърдост на моркова или цвеклото например (при тях има и една характерна жилавост), а изключително крехка и нежна. И с прекрасен сладникав вкус – наистина може да се хрупа като ябълка и е великолепна без никакви овкусители (сол и оцет).

Веднага щом установих това, зарязах рендето и започнах да сервирам гулията (пак като салата) просто нарязана на хапки – хрускаме си я само така, натурална. По този начин хем си улеснявам живота – спестявам си разправиите със стъргането (както и по някой остърган пръст), хем предпазвам продукта от излишно окисляване при прекаленото наситняване и от досега с металното ренде (положението е доста по-зле в сравнение с ножа). Абе, с две думи – работа за мързеливци! 😉

Супа от броколи

В последните няколко години малко промених (затоплих 😇) отношението си към супите и започнах да се оглеждам за нови варианти. Така ми хрумна, че мога да се обърна към прекрасните броколи – щом стават чудесни супички от карфиол, защо да не се получи и от зеления им братовчед? И когато наскоро попаднах на тази, реших, че ще започна с нея, макар и с някои промени от моя страна. Много ми хареса идеята зеленчуците да се намачкат с пресата за картофи, вместо да се пасират гладко, за да личат ситнички цветни парченца от различните продукти, но се оказа, че не става – дръжките (не кочанът) на броколите не бяха омекнали достатъчно, а не исках да варя зеленчуците по-дълго. Така че пак в употреба влезе пасаторът, но по-важното е, че супата стана разкошна!


1 глава лук
2 моркова
2 картофа (300 г)
1 глава броколи (500 г)
1 л вряща вода
100 г кокосово мляко (сметана)
щипка чубрица
щипка джоджен
1½ ч.л. сол
конопено семе за поръсване

Лукът се нарязва на ситно, морковите и картофът – на кубчета, броколите – на розички (кочанът се обелва и също се нарязва на кубчета).
Лукът се запича на суха тенджера, докато стане златист и замирише приятно, добавят се морковите и картофът и се готви още малко. Слагат се броколите, налива се водата и се добавят солта, чубрицата и джодженът. Супата се вари 15-ина мин. и се пасира (аз гледах да не е съвсем фино). Добавя се кокосовото мляко и се връща на котлона. Когато отново заври, котлонът се изключва, като тенджерата се оставя на него.

Супата е превъзходна – много ароматна и приятна. Нито един от продуктите не доминира неприятно над останалите и всички са в пълна хармония от вкусове и аромати (преди да се захвана изобщо с нея, имах известни притеснения какво ще излезе от броколи в супа, все пак досега не съм ги готвила по този начин). Но още с първата лъжица всичките ми съмнения се изпариха яко дим – просто съм очарована от резултата!

При сервиране всяка порция може да се поръси с конопено или някакво друго семе, лют пипер или кой каквото обича. Може и с хранителна мая, но установих, че поради силния ѝ характерен вкус и аромат се губи очарованието и индивидуалността на супичката – просто с тази добавка всички супи стават еднакви…

Кисело зеле

Киселото зеле е един от основните зимни продукти в нашето домакинство – почти всеки ден присъства на трапезата ни или под формата на салатка (просто с червен пипер или пък с картофи), или в някаква манджица (с ориз, боб, булгур, елда, самостоятелно или в любимите сармички); много добре се вписва и в разни баници, рогчета и други тестени изкушения, че даже и в супи.
Всеки е чувал за полезните свойства на киселото зеле – богато е (както и зелевата чорба) на млечно-кисели бактерии и витамин С, даже се твърди, че съдържа и така ценния В12. Иначе казано – това си е чудесен естествен пробиотик. Приготвянето му не е никак сложно и всеки може да си направи сам това съкровище. Е, малко е зор купуването и мъкненето на зелките и после набутването им в бидона, но хубавите неща искат жертви… Важното е да се постигне правилното съотношение на вода и сол, за да не стане зелето отровно солено или пък да се скапе. Общоприетото съотношение е 30 г морска сол на 1 л вода и за мен то е идеалното, зелето става чудесно – хрупкаво и стегнато. Ако на някого му идва солено после, може да си го обезсоли преди ядене, но на мен това изкисване с вода не ми допада – имам чувството, че ще се „изкиснат“ и полезните бактерии в него. Просто предпочитам да не добавям или поне значително да намаля количеството на солта в ястието, в което ще се ползва зелето.
Понеже моето бидонче не е голямо (25 л), съобразявам големината на зелките с него, т.е. купувам по-дребнички. Повечето влизат цели, но някои режа на половинки или дори четвъртинки, за да се уплътни максимално обемът му. В общия случай зелките са 10-ина и водата, която е необходима да се напълни бидонът, е 15 л. Тогава съвсем лесно се пресмята и солта – 450 г. Тя може да се сипе просто в бидона, но аз предпочитам да я разтворя в част от водата и така да я добавя. В такъв случай почти отпада необходимостта от претакане на зелето в продължение на дни или дори седмици, достатъчни са само няколко пъти от това занимание. Правя и още един трик – преди да набутам зелките в бидона, издълбавам кочаните им и в получената дупка сипвам по малко сол – така тя по-бързо прониква във вътрешността на зелките и процесът на ферментация се улеснява.

За по-приятен цвят на чорбата може да се добавят и 2-3 листа от червено зеле – така тя става прелестно розова. Но и без оцветяване пак си е толкова полезна и вкусна. През зимата гледаме да си пийваме по половин чаша от нея, като чашата се долива с вода, за да се намали концентрацията на сол. За най-добър пробиотичен ефект това трябва да става поне половин час преди ядене, за предпочитане на обяд (за да не се получат някакви неудобства вечер).

А освен за пийване просто така е идеална и за т.нар. супа Бисмарк или както ние си ѝ казваме – зелева чорба с праз и червен пипер. И как добре върви само с печени цели картофки… ммм…

След като зелките са подредени в бидона, водата (с разтворената в нея морска сол) е налята, трябва да се притисне с нещо отгоре – много удобно става с едни кръгли пластмасови скарички, които продават специално за целта. В рамките на следващите десетина дни зелето все пак може да се претака няколко пъти (въпреки че солта е разтворена предварително във водата), но е излишно да се прави всеки ден. След време на повърхността на саламурата може да се образува бяла ципа, но тя не е опасна и просто се обира. Поради тази причина когато се вадят зелки от бидона, останалите трябва да продължават да се притискат надолу, за да не изплуват нагоре и ципата да полепне по тях.

И така, остава ни само да изчакаме да протече ферментацията и зеленцето да стане готово за консумация, за да се развихрим в кухнята… Пък и празници наближават – закъде без сармички или пълнена зелка на коледната трапеза?

Гратен от броколи и картофи

Идеята за подобен гратен ми се въртеше доста отдавна, но все не се наканвах да го приготвя. Всъщност не бях измислила с какво да заменя сиренето и яйцата в обичайната рецепта. Дежурният заместител в такива случаи е тофуто, но някак си не го виждах просто нарязано на кубчета в тавата… Докато наскоро не ми хрумна идеята да го блендирам с малко вода, за да стане нещо като сосче. А то взе, че се получи чудесен резултат! Тофуто, което ползвам, е в саламура и е солено и приятно кисело на вкус.


1 глава (500 г) броколи
5-6 картофа (800 г)
200 г тофу
200 г вода от варенето на картофите
2-3 щипки джоджен
10-ина клонки мащерка
1 ч.л. сол
2 филии хляб


Картофите се обелват, нарязват се на средни кубчета и се сваряват на пара за 15-20 мин. (не до пълно омекване, после ще се пекат). Броколите се нарязват на дребни розички, кочанът се обелва и се нарязва на кубчета.
Тофуто се блендира с водата от варенето на картофите. Филиите се смилат на трохи в чопър.
Броколите и картофите се слагат в тавичка, добавят се джодженът, мащерката и солта и се разбърква. Всичко се полива със соса от тофу и се поръсва с трохите. Гратенът се пече около 25 мин. на 180 градуса на долен реотан с вентилатор, докато трохите се запекат до златисто.

Гратенът се получи очаквано добър – вкусен и ароматен. Сосът от тофу се оказа чудесна находка (след изпичане поразително прилича на смес от сирене и яйца) – придава много приятен кисело-солен вкус и аромат на ястието и даже съжалих, че не направих двойно количество от него. Зеленчуците също са прекрасни, а коричката от запечени трохи е изкусително хрупкава.

Пълнени гъби портобело с амарант

Нямам богат опит с амаранта – първата ми и единствена среща с него беше преди няколко години, когато го ползвах като плънка на издълбани тиквички. Ястието беше вкусно, но самият амарант имаше малко странен мирис – може би на нещо непознато дотогава. Оттогава все се каня да му дам втори шанс, но шансът все бягаше от него… Докато наскоро вниманието ми не привлече една рецепта за пълнени гъби портобело – в техните гугли имаше просо, но за мен това беше сгоден случай да се върна към позабравения вече амарант. И каква изненада! Оказа се, че тази суперхрана на древните ацтеки сега има много познат вкус и аромат и поразително ми напомня на друга ценна култура от онзи край на света – киноата, само дето е доста по-дребничък от нея. Как не съм установила тази прилика още първия път ли? Ами просто тогава не бях опитвала и киноа… В крайна сметка плънката стана много вкусна и гъбите бяха великолепни, така че със сигурност няма да чакам още няколко години, за да посегна пак към буркана с амаранта…


½ ч.ч. (100 г) амарант
1 ч.ч. вода
½ ч.л. сол
5 гъби портобело (опаковка от 400 г)
1 малка глава лук
1 малък морков
1 чушка
5-6 клонки мащерка
2-3 дребни доматчета (или 1 среден)


Амарантът се накисва от предния ден в студена вода. Измива се добре (ползва се ситна цедка, защото е много дребен) и се слага във вряща вода с ¼ ч.л. сол да се вари. Когато водата много намалее, котлонът се изключва и тенджерата се оставя на него, докато амарантът поеме всичката течност. Ако е необходимо, се разбърква периодично, за да не загаря.
Гъбите (пънчетата се махат) се посоляват леко и се пекат за 12-15 мин. на 200 градуса на долен и горен реотан.
Лукът, чушката и пънчетата на гъбите се нарязват на ситно, морковът се настъргва на ренде. Лукът се запича на суха тенджера, докато стане златист и замирише приятно. Добавят се морковът, чушката, пънчетата, мащерката и останалата ¼ ч.л. сол и зеленчуците се готвят 1-2 мин. (докато спадне обемът им). Прибавя се амарантът и се разбърква. С получената плънка се пълнят гъбите (малко от нея ми остана) и отгоре се нареждат резенчета домат. Гъбите се запичат за още 15 мин.

Гъбите са чудесни – самите те са много вкусни, а и плънката в тях е прекрасна. Амарантът ме спечели безрезервно и занапред по-често ще намира място в менюто ни. Доматите отгоре съвсем не са задължителни – и без тях ястието е разкошно, но определено внасят цвят и настроение в иначе малко неприветливата външност на пълнените гиганти и им придават по-завършен вид.

През пролетта плънката може да се приготви с пресен лук и чесън – тогава технологията малко се променя. Първо се сварява амарантът (към него добавих и 1 с.л. домашна вегета), тенджерата се сваля от котлона и се добавят нарязани на ситно 3-4 стръка лук и 1 стрък чесън, както и настърганият морков. Сместа се разбърква и се разпределя върху вече запечените портобело. Напълнените гъби дори може да не се пекат повече – плънката е чудесна и така; аз обаче ги върнах в горещата изключена фурна за няколко минути, за да не хрускат прекалено лукът и чесънът.

Пролетният вариант на пълнените гъби портобело не само е изключително вкусен, а е и по-цветен и приятен за окото от предишния (благодарение и на домашната вегета).